Just like you

27

- Помисли си. И каквото и да решиш ще ми съобщиш в обедната почивка. - Луи каза и ме изпроводи до вратата на офиса си. По изражението на лицето му можех да кажа, че е разочарован. От мен. От онова, което му причинявам отново. Изглежда така, сякаш вече е изгубил скъп за него човек. За миг погледите ни се засякоха и в очите му прочетох, че е напълно разбит. Мразя се и заради това.
- Добре. Ще се видим в обедната почивка. Ще дойда, за да ти съобщя какво съм решил. - отвърнах. В продължение на един час, през който се предполагаше, че трябва да работим, Луи ми обясняваше защо трябва да остана в издателството. Сякаш бе решен да направи и невъзможното, за да ме задържи и не спираше да ми говори. Докато го слушах, напълно се успокоих и забравих колко зле се чувствах преди да прекрача прага на офиса му рано сутринта.
Когато посегнах към бравата, Луи ме спря с думите си.
- Да се видим в онова заведение, където обядвахме през първия ти работен ден. - предложи.
- Става. - казах и побързах да изляза преди да стане още по-съмнително за пред колегите ни.
Минутите се нижеха, а аз вместо да се съсредоточа сериозно върху работата си, претеглях отново възможностите. Да остана или да си тръгна. Да дам възможност на Луи да ме забрави, или да продължа да усложнявам нещата помежду ни. Когато бях седми клас се влюбих в момче от съседния клас и от факта, че чувствата ми не бяха споделени, болеше. Разбирам отлично как се чувства Луи и не искам да влошавам нещата. Той не го заслужава. Може би, ако не бях обвързан със Зейн, щях да се влюбя в Луи. Може би...
Зейн. Вече дори не ми отговаря на съобщенията. Когато се съгласих да си дадем почивка, не мислех, че това значи, че няма да си пращаме и съобщения. Затова и продължавам да му пожелавам лека нощ, да го питам как е и тази сутрин го попитах дали може да снима някои от татуировките, които ще направи днес. Но явно Зейн е решил напълно да ме зачеркне за известно време. Надявам се, че тази "почивка" няма да трае дълго време.
Трябваха ми пет минути, за да се настроя психически преди да вляза в заведението, където Луи вече със сигурност ме чака. Стоях със затворени очи и поемах рязко въздух, за да разкарам надигащата се в мен паника. Така и не успях да свърша достатъчно работа преди обедната почивка, но поне имах готов отговор за пред Луи.
Когато се настроих за срещата ни, бутнах стъклената врата и се озовах в познатото ми заведение. Веднага забелязах шефа ми. Беше избрал същата маса, на която стояхме и първия път. С лениви стъпки се запътих към него и когато достигнах до масата, внимателно издърпах стола срещу неговия. Луи бавно вдигна поглед към мен и сърцето ми сякаш спря да бие в гърдите ми. Очите му бяха зачервени. Плакал ли е? Аз ли съм причината, или нещо друго го е разстроило? Ако аз...
- Радвам се, че дойде. - крива усмивка се настани на лицето му. Предпазливо заех мястото си и скрих ръцете си под масата, за да не види, че треперят. Млада сервитьорка, изглежда още незавършила гимназия, веднага изтича при нас и ни попита какво ще желаем. След като взе поръчката ни, си тръгна също толкова бързо, колкото и беше дошла.
- Няма да напускам. - изтърсих. Не исках да държа нито себе си, нито Луи в напрежение. - Ти беше прав за всичко, което ми каза сутринта. Беше глупаво дори да си помисля да напускам. Съжалявам, че изобщо го казах и... Няма да е честно спрямо теб. Ти избра да ми дадеш шанс въпреки неопитността ми и проблемите, които имам. Отнесе се към мен така, както никой друг не би го направил. Харесвам работата си. Ако ми предложат да работя в по-голямо издателство и с по-големи възможности, бих отказал. Няма да е честно и спрямо родителите ми. Както знаеш татко е в болничен, а майка ми надали ще започне работа в скоро време. Така че те разчитат основно на мен и не искам да ги разочаровам. Не искам да разочаровам и теб. - казах всичко, което исках да му споделя. Вече не ми пука, че може би правя грешка. Луи се постара достатъчно, за да ме убеди в обратното. Със Зейн все някога ще оправим отношенията си, а относно прегрешението ми... това си остава между мен и Луи, а вината винаги ще ме спохожда, където и да избягам.
- Благодаря ти. - Луи въздъхна с облекчение и този път ме възнагради с истинска усмивка.