Just like you

11

Гледна точка на Луи:

- Хейли! – извиках, когато влязох в коридора. Мързеливата ми персийска котка се запъти бавно към мен, а аз се наведох да я погаля, както обикновено правех, когато се прибера вкъщи. Всъщност, първо това правя, когато се прибера вкъщи. Острани погледнато, сигурно изглеждам като безнадежден самотник. Донякъде ми харесва животът, който водя, но само донякъде. Харесва ми спокойствието и тишината. Харесва ми свободата, която вече имам. Обичам да се излегна на дивана, гледайки филм или просто четейки някое произведение, изпратено ми от човек, който иска да издаде романа си. Но пък ми липсва най-важното: любов. Иска ми се да се прибера у дома и да бъда посрещнат от някого, загрижен за това как е минал денят ми. Просто да попита дали съм добре и как всъщност се чувствам. Копнея за човек, пред когото да бъда искрен. Да бъда себе си.

- Гладна ли си? – попитах животното, сякаш би могло да ми отговори. Вместо това Хейли се отърка в крака ми, а аз се запътих към кухнята, за да взема храната ѝ. Днес наистина прекалих с работата, но имах нужда да остана повече време в офиса. Може би, защото не исках да се прибирам, знаейки, че отново ще бъда сам. Както винаги.

- Нетърпелива както винаги. – засмях се и в продължение на минута гледах как котката ми напада вечерята си.

Върнах се отново в кухнята и извадих бутилка с вино. Все още не бях гладен, но и да пропуснех вечерята, нямаше да е нещо необичайно за мен. Отнесох бутилката, както и една чаша в хола и ги оставих върху стъклената масичка. На нея вече ме чакаше дневника, в който понякога пиша. Снощи успях да напиша няколко реда, но накрая съня ме надви и зарязах писанията си.

Налях виното в чашата и отпих щедра глътка. По принцип не трябва да пия, но понякога си позволявам да се почерпя. Но никога не прекалявам. Само една чаша и толкова. Отворих дневника и отгърнах на страницата, която днес трябваше да запълня. Написах датата и започнах да пиша.

Чувствам се зле, задето не мога да помогна на хората. Дори да ми кажат, че съм успял да ги накарам да се почувстват по-добре, знам, че не го мислят наистина.

Днес, новият ми служител се чувстваше зле и аз бях толкова безпомощен и безполезен. Мразя да гледам болката в очите на хората. Мразя да страдат. Особено хора, които не го заслужават. Не познавам Хари, но съм сигурен, че не го заслужава. Знам отлично как се чувства, понеже някога и аз преживявах същото (в предишни дневници съм описвал подробно как се чувствам, но не искам да пиша за себе си сега). Искаше ми се да направя повече от това да му подхвърля няколко клиширани думи. Но от друга страна, не знаех как ще реагира. Ако пък ме помислеше за смахнат? Все пак за него съм просто непознат. Също така не исках да му давам пример със себе си, защото:

1. Не се познаваме, а и не е учтиво да говориш за себе си в такъв момент.

2. Всеки преживява болката си по различен начин. За Хари това може да е края на света, а за мен паник атаката да означава, че просто съм напрегнат в този момент и не е нещо особено.

3. Все още не искам да се разкривам пред никого. Нека смята, че съм мъж с хубава кариера и прекрасен живот. Нищо общо с действителността, особено пък втората част.

Отдавна не съм общувал с човек, с когото имаме сходни проблеми и общи интереси. От малкото, което знам за Хари, мисля, че наистина си приличаме и ще се радвам, ако имаме възможност да общуваме повече.

Тъкмо когато започнах да пиша следващото изречение, Хейли скочи в скута ми и веднага започна да мърка. Е, явно тази вечер няма да пиша повече.