Just like you

26

- Искам да напусна. – заявих пред Луи, рано сутринта в понеделник. Знаех, че идва първи на работа и издебнах подходящ момент, за да поднеса новината си.

- Какво? Защо? – шефът ми скочи от стола си и едва не го събори. По лицето му се четеше истински шок, сякаш току-що му бях казал най-ужасното нещо. – Не, ти трябва да се шегуваш!

- Напълно сериозен съм. – отвърнах. Чудех се как да застана, за да не личи, че треперя. Дори хапчето, което изпих преди малко не ми помага да се успокоя. – Борих се със себе си, премислях нещата хиляди пъти и стигнах до заключението, че и за двама ни така ще е най-добре. На теб няма да ти се налага да ме виждаш всеки ден, което пък ще накара чувствата ти към мен да изчезнат. А аз... може би, когато вече не работя за теб... може би вината ми с времето ще изчезне?

- Ще те разочаровам, но отсъствието ти няма да накара чувствата ми към теб да изчезнат. – шефът ми заяви. Греши. Когато не съм наоколо, той ще ме забрави. Трябва да ме забрави. Може би никога няма да залича прегрешението от съзнанието си, но той не заслужава да живее с мисли за мен. Не трябва да изпитва чувства към мен. Да обичаш някого и той да не изпитва същото към теб... ужасно е. Не искам Луи да страда, затова искам да го отърва от присъствието си.

След като не отговорих, шефът ми продължи.

- Моля те, умолявам те, не напускай. Знам, че винаги си искал да работиш в издателство, да издадеш своя книга и да се занимаваш с това възможно най-дълго време. Знам и че издателството ни е малко и че заслужаваш много повече от това, но просто... просто не напускай.

Звучи отчаян. Ако не го познавах добре, щях да си помисля, че ще се разплаче. Дори да е тъжен, уморен или гневен, Луи не го показва. Но сега изглежда различно и сърцето ми се къса.

Ако реша да остана, Зейн наистина ще ме зареже, но не мога да кажа това на Луи.

- Изглеждаш малко напрегнат, Хари. Какво ще кажеш да ти помогна да се почувстваш по-добре, докато чакаме вечерята да пристигне?

- Зейн, не! – отблъснах го от себе си. Знаех до къде ще стигнем, а не бях готов за това. Не и след изневярата. Не и след проклетата целувка, която споделих с шефа ми! – Аз не... не се чувствам добре. Моля те, нека правим нещо друго, докато...

- Изморен съм. Главоболието ме убива. Имам много работа. Трябва да прочета това до утре. – Зейн започна да изрежда. – Откакто започна да работиш в онова издадателство, винаги си намираш оправдания. Вече не мисля, че това е най-доброто за теб, Хари.

- Напротив. – възпротивих се. – в момента изживявам мечтата си, но просто напоследък съм натоварен. – излъгах. Просто се чувствам адски зле, заради това, което ти причиних.

- Ако мечтата ти взема прекалено много енергия от теб, значи не е това, което винаги си искал.

- Напротив! – вече се бях изправил от дивана. Зейн не разбира. Понякога трябва да се правят жертви. Луи би ме разбрал. Работил е усилено, за да се превърне в това, в което е сега.

Луи. Луи. Луи. Не спирам да правя сравнения между двамата. Зейн е този, когото обичам, а Луи... той просто ме разбира най-добре от всички. Възможно ли е... не, разбира се, че не! Не мога да обичам двама мъже едновременно.

- Понякога трябва да се правят и жертви. Да се лишиш от нещо, за да имаш нещо друго. – обясних.

- Не мисля, че те разбирам, Хари. – Зейн поклати глава. – Виж, мисля, че ще е най-добре да си дадем малко време.

- Какво? Какво искаш да кажеш с това? Късаш ли с мен?

- Не. Разбира се, че не. Може би е най-добре да останем насаме със себе си и да обмислим нещата.

- Няма какво да обмисляме, Зейн. Аз те обичам, ти мен-също. Не мога да стоя далеч от теб.

- Така или иначе, напоследък не се виждаме достатъчно често. А, когато сме заедно, ти се държиш странно и си намираш оправдания. Нека просто си дадем почивка. И за двама ни така ще е най-добре.