Скрити съкровища 🔞🔞🔞

Глава 3

Сан Франциско, 2016 г.

Тъкър

„Тя е ненормална! Бога ми, наистина е откачила! Тотално и безвъзвратно!“

Такива мисли минаваха през главата ми, когато разбрах, че Анна смята да става акробат и щеше да изпълнява номера с висящ обръч и копринени шалове в цирка, където живееше. Поредната глупост, която беше замислила.

- Не можеш да правиш това! – извиках.

- А ти кой беше, че да ми забраняваш? – срещнах ядният й поглед.

- Тъкър, - започна Кат – от друга страна тя цял живот е живяла в цирка! Знае номерата на мадам Бътерфлай, гледала ги е милион пъти!

- Но може да падне и да се убие!

- Аз не съм те спирала да учиш за ветеринар, нали? Прекрачваш приятелските си правомощия, Тъкър!

„Приятелски правомощия! Тази жена беше наистина луда! Такива приятелски правомощия ще й дам, че...“

- Нека видим какво ще ни покаже нашата Анна. – подхвърли и Джия.

- Ти да мълчиш! – викнах й в отговор.

Анна ме изгледа с присвити очи, завърза буйната си коса на опашка и се запъти към висящите от купола на цирка шалове.

Плесна с ръце и от някъде се разнесе нежна музика. Тя хвана ловко двата шала, даде знак с ръка на някого и след това ги омота около китките си. Наблюдавах я как се издига нагоре и още по - нагоре, докато не извихме вратовете си към купола на цирка.
Когато достигна необходима височина, започна да изпълнява сложните фигури толкова грациозно, че единственото, което можех да правя, бе да я наблюдавам със зяпнала уста.

Издигаше се и се спускаше, премяташе крак и го увиваше около единия шал, а после извиваше тялото си по невероятни начини.

Приятелят в гащите ми беше повече от доволен от гледката и гордо се изправи.
Кат ме бутна по рамото:

- Е, многознайко, виждаш ли колко е добра? Само дето лаеше като куче срещу дърво!

- Да, добра е...

В следващия миг Анна се пусна от шаловете и полетя към земята, а аз изтръпнах и хукнах към манежа.

Чух весел смях зад гърба си и се спрях насред пътя. Анна висеше от обезопасително въже и се превиваше от смях, а останалите две не й отстъпваха по нищо.

Станах за смях с притесненията си – от къде да знам, че ще има въже?

- О, да си беше видял лицето!

- Защо сте толкова глупави и трите? – изръмжах в отговор.

- О, Мечоооо! – каза Кат – Нима мислиш, че тя ще се качи там без да се обезопаси? Няма опъната предпазна мрежа, а всичко се случва.

- Така е, Тъкър! – каза и Анна, вече стъпила на земята – Не бих рискувала живота си за нищо на света!

- Но аз не го видях и помислих, че падаш!

- Не се тревожи, не съм безмозъчна!

- Но си достатъчно дръзка, за да го направиш. Помниш ли онзи случай, когато се втурна да спасяваш Демон, а не можеше да плуваш?

- Да, Велики спасителю, помня! – тя се вдигне на пръсти и ме целуна по бузата – Ще съм ти вечно благодарна! Да ти принеса ли нещо в жертва?

- Хитруша! – отблъснах я бързо, защото не исках да усети ерекцията ми.

- Хайде да ядем сладолед! – предложи Кат – И да обсъдим бъдещата кариера на нашата Анна.

Запътихме се към изхода на тентата, а в главата ми се блъскаха мисли, нямащи нищо общо с яденето на сладолед!

Анна

Тазвечерното представление мина добре. Запътих се към караваната, в която живеех и се заех да свалям сценичния си грим.
Чух почукване по вратата и извиках:

- Влез!

- Хей, красавице! – Кат се вмъкна ловко при мен и издърпа Тъкър след себе си – Беше невероятна! Бомбастична! Феерична... Ох, да продължавам ли?

- Чак пък толкоз... – смутих се и се загърнах в дългата пелерина.

- О, момиче! Беше прекрасна! – Кат се наведе и ме прегърна, а аз срещнах очите на Тъкър в огледалото.

Стоеше там – изправен и намръщен, а очите му хвърляха огньове.
Защо ми се сърдеше?
Толкова беше красив, че чак ме болеше да го гледам. Знаех, че вижда детето в мен все още, въпреки че отдавна не бях такова.

Много ми се искаше да сподели как съм се представила на това първо за мен представление. Адреналинът още препускаше в кръвта ми, а аплодисментите отекваха в ушите ми.

- Хей, Мечо, няма ли да кажеш нещо? – побутна го Кат.

- Мда! Беше... хубаво!

- Хубаво? – обърнах се към него – Значи ти хареса?

- Да! Мислех, че ще се оплетеш в тези въжета...

- Шалове, Тъкър! – засече го Кат – Копринени шалове!

- Добре де, грешката е моя! Помислих, че ще се оплетеш.

- Наблюдавала съм мадам Бътерфлай дълги години, а и тя е много добър учител. Нямаше да се оплета.

- Да, да! Добре! – телефона му иззвъня – Трябва да вдигна! На повикване в клиниката съм!

Той се отдалечи, а Кат ме засипа със суперлативи. Беше важно за мен приятелите ми да ме подкрепят.

Бях останала съвсем сама тук -  мама замина за Русия преди година и цирка остана единствения ми дом.

  Близките ми хора бяха Кат и Джия...
И Тъкър...
Този невъзможно красив мъж, който владееше мислите и сърцето ми от много години.

Мисля, че се влюбих в него още на десет, когато го видях за първи път. Изглеждаше толкова силен и добър още тогава, но не таях никакви надежди да ме е забелязал – за него бяхме хлапачки.

Всеки път, когато го видех, сърцето ми пропускаше удар и оставах като заслепена от него. И отново заради него се пазех непокътната толкова години.

Не, че не бях излизала с момчета, но не им позволявах да се доближат прекалено много до мен. Предпочитах да ме смятат за „Ледената принцеса“ вместо за леснодостъпното момиче, живеещо в цирка.

Всяка нощ, откакто навърших 16 години, си представях как Тъкър идва в малката ми стая и правим любов. И затова останах девствена – не можех да си представя никой друг да бъде с мен по такъв начин. Обаче той беше непревземаема крепост – държеше се с мен като с малко момиченце и това ми тежеше.

Въздъхнах и го погледах още малко. След това той напусна караваната, отнасяйки сърцето ми за пореден път.