Скрити съкровища 🔞🔞🔞

Глава 1

Русия, 1996 г.

Снежинките танцуваха във въздуха като балерини в студената, но ясна нощ.
Огънят пращеше весело в камината, а младия мъж, застанал до прозореца се молеше за раждащата си съпруга.

Оставаше още малко, съдейки по писъците й - един, втори и бебешки плач огласи силно нощната тишина. 

- Честито! Имате прекрасна и здрава дъщеря! – докторът излезе от стаята след минути и стисна ръката му.

- Благодаря! – помъчи се да си придаде радостно изражение, но знаеше какава цена трябва да плати.

- Можете да я видите след малко, акушерката довършва.

- Да, докторе, ще изчакам!

***

Раждането беше приключило току-що и Евдокия се взираше с любов в новородената си дъщеря.

Павел, съпруга й, ги наблюдаваше отстрани и се чудеше как да й съобщи, че скоро трябва да се махнат от тук.
Имаше прекалено много хора, които не желаеха дъщеря му да бъде на този свят. Едва отбиваше атаките за собствения си живот – беше ставал жертва на няколко нападения за една година.

Евдокия милваше главичката на бебето и тихо й говореше нещо.

- Павеле, тя е прекрасна, нали? – вдигна красивите си очи към него и го погледна с любов.

- О, Ева! – той коленичи до леглото й и допря устни върху косицата на бебето – Тя е най – прекрасното момиченце в целия свят! И аз безумно ви обичам! И двете!

- Какво има, Павеле? Виждаш ми се угрижен…

- Така е, Ева… Трябва да напуснем Русия още тази седмица. Трябва ти малко време, за да се възстановиш, но… Налага се! Трябва да защитим дъщеря си!

- О, Господи! Нима те…

- Да! – прекъсна я той – Засега не знаят, че се е родила, но щом разберат…

- Любов моя, аз съм готова да тръгна и сега! – тя понечи да се изправи с бебето в ръце, но дланта му нежно я спря.

- Смелото ми момиче! Не е нужно да тръгваме още тази вечер! Искам да си почиваш! А и се сетих, че не сме дали име на драгоценното ни съкровище. Какво ще кажеш за името Анна?

- Харесва ми… Анна – изрече го тя, сякаш изричаше молитва – Анна Феодоровна… Прекрасно е, скъпи!

- Скоро трябва да забравим за тази фамилия!
Ще бъде прекалено опасно да я използваме. Лесно ще ни открият, а вашата безопасност е на първо място.

- Но къде ще отидем? Къде бихме били в безопасност?

- Имам една идея! На никой няма да му хрумне да ни търси в Америка. Там имам приятели, които ще ни осигурят място, на което да се скрием.

- Добре, Павеле. – съгласи се тя – Ще тръгнем утре!

- Прекалено рано е за теб!

- Утре! – повтори твърдо тя – Трябва да защитим дъщеря си!

- Добре, любима. – съгласи се той, знаейки, че не можеше да промени решението на тази силна жена.

Животът беше непредвидим – в една нощ му дари най – безценния дар и едновременно с това му отне свободата.
Но не трябваше да съжалява за нищо, а и нямаше време за губене или съжаление.

Извади два куфара и започна да прибира дрехи, обувки и всичко необходимо за бебето.
Нямаше да ги остави да се докопат до нея, не можеше да го позволи. По – скоро щеше да се прости с живота си!

Когато беше готов с багажа, излезе от стаята и отиде в кабинета си, за да прибере ценностите на фамилията.

Трябваше да телефонира на Картър Хигинс – той беше човека, който щеше да им осигури скривалище.
Погледна часовника и прецени, че в Калифорния е сутринта, така че го набра.

- Картър, аз съм – Павел. Ева роди!

- Приятелю, това е чудесна новина! Честито!

- Трябва да тръгнем утре сутрин, Картър. Ева, не иска да чака, а и аз мисля, че така ще е най – добре.

- Ще ви изпратя самолета си, Павел. Ще бъде при вас сутринта.

- Готово ли е всичко? - попита нервно той.

- Укритието ви е готово, да! Ще ви бъде странно, но само това успях да измисля.

- Какво ще е?

- Никой не би ви търсил в цирк. Надявам се да се присъедините към артистите. Фалшивите ви документи са готови и ви чакат. Тук ще променим външния ви вид. Повярвай ми, това е най – доброто, което успях да измисля.

Павел се замисли за миг – цирк? Какво можеше да върши в един цирк? А и Ева?
Но прецени, че Картър е прав.

- Вярвам ти, приятелю! Ще се видим скоро тогава.

- Пази се, Павел! Пази и Ева, и детето!

- Дъщеря, Картър, имам дъщеря!

- Прекрасна малка принцеса... Или трябва да кажа княгиня?

- Титлите нямат значение, защото тя ще расте като най – обикновено дете в Америка.

- Добре, приятелю, няма значение. До скоро!

- До скоро, Картър! И ти благодаря!

- Не е нужно! Никога не бих могъл да ти се отблагодаря затова, че спаси живота ми!

Павел затвори телефона и повика Иля, той беше най – доверения му човек.
Когато възрастният мъж се появи в кабинета, Павел му нареди:

- Иля, утре сутрин заминаваме с Ева и бебето. Никой не бива да разбира къде сме, затова не мога да ти кажа къде отиваме. Изключително важно е, ако някой дойде да ни търси, да казваш, че обикаляме имотите си. Гледай да ги заблудиш за по – дълго време!

- Разбира се, господине!

Държеше да го нарича „господин“, а не с титлата, която му се полагаше по право.
Не парадираше с произхода си и не робуваше на чуждото мнение, че трябва да държи в страх хората, които работеха за него.

Затова и роднините му го мислеха за чудак. След като даде още няколко инструкции на Иля, го отпрати и се зае да подрежда скъпоценностите в кадифена торбичка.

Вдигна семейният медальон и го огледа преди да го прибере при останалите бижута.
Само той можеше да разкрие тайната им...

***
Никой не забеляза измъкването на младото семейство рано призори...
Качиха се в колата си и потеглиха към летището, където ги очакваше самолет. Надяваха се това пътуване да им осигури мечтаното спокойствие и сигурното бъдеще на новородената им дъщеря...