Скрити съкровища 🔞🔞🔞

Глава 25

Анна

Видях как Книжевски се хвърли върху мен, когато чухме пукота и изведнъж се оказах притисната към земята от огромното му тяло. Раздвижих главата си и видях как Олга се свлече близо до нас.

- Неееее! – извиках – Олга!

- Стойте долу, Ваше Височество! Стойте мирно!

От къщата се разнесоха крясъци и цялата налична прислуга се втурна навън. Заобиколиха ни сякаш за секунди, а Книжевски леко се надигна – явно разбираше, че ме смачква под тежестта си.

- Последвайте ме, Анна, колата е наблизо. Пълзете, така няма да имат шанс да Ви уцелят.

- Но колата не е...

- Бронирана е! Засега е най – сигурното място за Вас!

Запълзях до Книжевски – не ми пукаше, че бях съсипала красивите си дрехи, трябваше да го послушам и да вляза в автомобила възможно най – бързо. Чувах виковете на хората, струпани пред вратите...

Някой беше стрелял по мен, но беше улучил Олга...
Боже!

- Книжевски, Олга... – вратата на колата беше отворена и той ме блъсна най – безцеремонно вътре.

- Ще се погрижат за нея! Потегляме!

- Документите ми не са в мен! Багажът ми!

- Принц Александър ще Ви го донесе на летището. Сега трябва да Ви измъкна оттук, Анна!

Мислите ми препускаха като галопиращи коне – горката Олга, дали беше жива?
Кой беше стрелял по мен?
Дали наистина видях онзи човек в тълпата или ми се беше привидяло?
Възможно ли беше да греша?

Колата потегли с мръсна газ и портите се отвориха, разпръсквайки журналистите. Обърнах глава назад – видях как се струпаха около ранената или мъртва Олга. Господи, какъв кошмар...

Тъкър

Милата ми баба съвсем не се оказа мила, както цял живот се беше представяла.
Беше сътворила невероятни мръсотии – такива, от които нямаше как да се измъкне суха.
Смятах да отида още днес при нея и да й хвърля всичко в очите – това, че знаех за машинациите й и ламтежа й за пари.

Бесен подкарах към дома й – събирах мислите си, трябваше да й кажа всичко, което мислех за нея. И онези неща, които ми наговори за Анна!
Дали вече знаеше, че тя е принцеса?
С удоволствие щях да й съобщя този факт.

***

Паркирах пред дома на Урсула и влязох в къщата. Карлсън се появи като приведение пред мен – незнайно от къде и безшумно.

- Урсула, - започнах без предисловия – къде е?

- Добър ден, господин Колинс. Доколкото знам – в градината.

- Хубаво! Не ни прекъсвайте!

Отминах го бързо и след няколко минути бях в градината. Урсула пиеше чай с бабата на Филипа. Чудесно!

- Как можа? – извиках към нея.

Тя стреснато се обърна и ме погледна.

- Скъпи, добре дошъл! Но първо се поздравява, когато видиш дами! – каза тя с неодобрителен тон.

- Аз виждам само една дама тук! Добър ден, госпожо Уинчестър!

- Тъкър, как може да говориш така?

- Да, „скъпа“ ми бабо! Дамата е една! Другата е змия! Коварна и подмолна!

И двете жени ахнаха след изказването ми.

- Как можа да направиш такова нещо? - изригнах, вбесен срещу нея.

- Не разбирам за какво говориш! – продължи сконфузено Урсула.

- Не разбираш ли? Искаш ли да ти обясня за какво става въпрос тук, пред приятелката ти? За Кат? М? За това, което си направила преди толкова много години? За родителите на Шон?

- Мисля, че не е нужно да продължаваш...

- Защо? Нека и госпожа Уинчестър чуе що за човек си! Как си платила да бъдат убити невинни хора! Как си оставила едно дете сираче! И как след години той те е изнудвал за пари! И, в крайна сметка, едва не уби Кат! Кажи й какво целиш с цялата тази история между мен и Филипа!

- Тъкър, достатъчно! – Урсула беше почервеняла цялата, а госпожа Уинчестър беше пребледняла като платно.

- Няма да ти се получат нещата, Урсула! Няма! Никога няма да бъда твоята разменна монета за власт и пари! Никога! Не искам да те виждам повече! Освободи възможно най - скоро тази къща! Тя не ти принадлежи!

Обърнах се и тръгнах към ококорения Карлсън, който стоеше пред отворената врата, водеща към вътрешността на къщата.

- О! И още нещо! Почти забравих! Анна е принцеса, Урсула! Чуваш ли? Принцеса! Достатъчно ли е високо това за твоите стандарти?

Тръгнах си с мисълта, че не искам никога повече да се връщам тук.

Анна

Александър пристигна половин час след мен на летището и влезе в частната стая, в която очаквах полета.
Лицето му изразяваше съжаление. Постави куфарът ми на земята и седна близо до мен.

- Олга? – попитах тихо.

- Ранена е! Откараха я с линейка.

- Слава Богу! – издишах натрупалото се в мен напрежение – Нямаше да си простя, ако я бяха убили заради мен...

- Тя ще бъде добре, Анна! Сега трябва да поговорим за пребиваването ни в Сан Франциско. Аз имам резервиран апартамент в „Риц – Карлтън“, мога да кажа на хората си да запазят един и за теб.

- Не, благодаря. Имам къде да отседна.

- Там, където мислиш да отидеш, безопасно ли е?

- Било е години наред. Защо и сега да не е?

- Анна, ти си принцеса и това се разчу навсякъде...

- Александър...

- Алекс, казвай ми Алекс. Така е по – неофициално.

- Добре – Алекс, ако там не е безопасно пак имам къде да отида. Аз съм израснала в Сан Франциско. Имам приятели, които ще бъдат повече от щастливи, ако ги помоля за помощ.

- Както кажеш, Книжевски така или иначе ще бъде навсякъде с теб.

Мислех върху казаното от Александър – сега щеше да стане интересно с тази огромна сянка до мен.
Тъкър или щеше да полудее или изобщо да не го отрази. Надявах се да е второто.

Реших да му споделя, че се прибирам в Сан Франциско.

„Прибирам се! Водя си принц!“

Прибрах телефонът в чантата – не исках да видя какво ще ми отговори.

Започнаха да привикват пътниците от нашия полет, затова станах и тръгнах към вратата, придружена от Александър. Той беше изключително галантен мъж – нямаше нищо общо с Тъкър и неговото неандерталско държание.

Тъкър

Поставях ваксина на една особено свирепа котка, която само гледаше как да ме захапе, когато телефонът ми сигнализира за получено съобщение.

- Виктория, прочети ми го, може да е важно.

- Ааа, не мисля... – започна смутено тя.

- Хайде сега, не се случва за първи път, нали? Прочети го.

- От Анна е...

- И? Какво пише?

- Мисля, че няма да ти хареса...

- По дяволите, прочети го!

- Пише – „Прибирам се! Водя си принц!“

- Какво? – изревах и се разсеях за секунда.

Веднага съжалих за глупавата си постъпка. Проклетата котка впи яростно зъби в ръката ми, а аз си мислех как щях да метна Нейно шибано царско Височество на коляно и щях да й нашаря задника...