Скрити съкровища 🔞🔞🔞

Глава 4

Сан Франциско, наши дни...

Тъкър

Толкова голяма глупост не бях правил в живота си никога – бях целунал Анна! И беше невероятно!
Обаче си давах сметката, че само щях да я нараня, ако продължавах така.
Достатъчно грижи имах на главата заради Кат, Дейвид и баба ни Урсула. Не биваше да се забърквам по никакъв начин с Анна, поне на този етап.

Трябваше да отида до цирка и да прегледам Кайра още веднъж – горката камила се беше наранила при транспортирането. И ме оплю! А Анна започна да се смее и аз...
Аз просто не издържах и я целунах.

Още помнех как трепереше в ръцете ми, напълно отдала се на целувката ни. Толкова се наслаждаваше, че имах чувството, че за първи път някой я целува.
Но това, разбира се, не можеше да бъде вярно.
Такава знойна красавица като нея не би останала незабелязана от мъжете. Все пак беше на 24 години – нямаше начин да не се е отдала на някой.

Имаше предостатъчно мъже в цирка, млади мъже, които показваха недвусмисления си интерес към нея. Онзи Борис, който мяташе ножове, или Сергей – дресьора...
Буреносни облаци завладяха съзнанието ми, когато си я представях с някой от двамата. А защо не и с някой друг? Някой външен?

Смръщих се още повече и запрехвърлях картоните на пациентите си. Не можех да продължавам с тези мисли, ако исках да запазя разсъдъка си – ето, след 10 минути имах пациент. Тръснах глава и се заех да преглеждам картона на Смайли – бордър коли на 6 месеца с претенциозна собственичка...
Мдааа, денят щеше да е доста интересен.

След две минути вратата ми се отвори и вътре влетя помощничката ми Виктория, следвана от Персефона – дебелата ни рунтава котка.

- Тъкър, госпожа Вивиан е тук. В приемната е със Смайли и не престава да мрънка.

- За какво мрънка?

- Твърди, че кучето й от вчера е болно.

- Така ли? И какво му има?

- Тя повтаря, че кучето хълца непрекъснато!

- Да видим какво не е наред със Смайли. Покани ги!

- Добре, докторе! – каза тя и излезе от кабинета.

- Как си, Персефона, красавице? – котката обичаше да й говоря и аз го правех при всеки удобен момент.

Наблюдавах я как се качи на креслото и след това с един скок се качи на една от високите етажерки, след това започна да ме наблюдава с нехаен поглед.
След минута Вивиан Уентуърт влезе царствено в кабинета ми, следвана от Смайли.

- Добър ден, госпожо Уентуърт! Смайли! – клекнах до него, за да го погаля, а кученцето се излегна по гръб – Какво става приятелю? Имаш леки неразположения май?

Кучето беше изплезило език и дишаше учестено, вследствие на масажа ми по коремчето му.

- О, докторе! – започна драматично Вивиан – От вчера хълца безобразно! Не мога да го накарам да спре!

Опипах коремчето на Смайли, но не забелязах нищо тревожно. Вдигнах го върху масата за прегледи и започнах да го преслушвам – трябвале да изключа нещо по – тревожно.
Нямаше хъркане и сърдечния ритъм беше перфектен. Обърнах се към стопанката му и попитах:

- Как се храни? Да се е стреснал от нещо вчера?

- О! Има завиден апетит, докторе! Храни се много добре. Не се е стряскал от нищо, доколкото знам.

- Имам предвид дали се храни бързо?

- Да, поглъща храната с невероятна скорост. Сякаш се бои, че някой ще му я отнеме.

- Ето, тук се корени проблемът. – огледах венците на кучето, но не забелязах нищо притеснително – Когато яде бързо, влиза въздух в стомахчето му и е нормално да хълца. Давайте му по – малки порции храна и по – начесто. Ако започне пак да хълца просто го масажирайте по коремчето и той ще се оправи. Няма нищо притеснително, но ако продължи да го прави, ще Ви помоля да го доведете пак.

- Ох, благодаря Ви! Така се притесних за него!

- Нормално е за малките кученца, госпожо Уентуърт.

Записах в картона на Смайли днешния преглед и тъкмо щях да добавя нещо, когато телефона ми иззвъня.

- Да!

- Тъкър, обажда се полицай Даниълс... – започна нервно Виктория.

- Защо?

- Господин Матюс е починал и папагала му е в участъка...

- И какво мога да направя аз?

- Полицай Даниълс твърди, че трябва да отидеш и да вземеш птицата. Не можело да остане повече там.

- Аха! Добре, предай му, че до десет минути ще съм при него.

- Добре, докторе!

Сега трябваше да се погрижа и за папагал с починал собственик.

***

Малко по – късно изкачвах стълбите на полицейското управление, когато отвътре се разнесоха крясъци.

- Проституткииии! Проституткииии! Да горите в Ада, данооо!

Спрях се и се огледах, но не можех да преценя от къде се разнасят тези ругатни.
Влязох в сградата и бях постещнат от още крясъци:

- Пусни ме, мръснице! Бонапарт е красив! Долу гнусните лапи, кучко!

В същото време видях полицай Даниълс да приближава със силно зачервено лице.

- А, Тъкър! Слава Богу, че дойде!

- Мръсница! Уличница! Господ е милостиииив! Бонапарт! Бонапарт!

- Проблеми с луд арестант? – попитах.

- Съвсем не. Ела да ти покажа!

Последвах Даниълс до малка стая за почивка и в средата й беше поставен голям кафез, в който танцуваше едно „Жако“.

Щом ни видя, папагалът изкрещя:

- Пачавра! – и продължи да се клати най – невъзмутимо.

- Леле! – казах – Има забележителен речник! Това ли е папагала на господин Матюс?

- Да! Сега разбираш ли защо не може да остане тук? Крещи нецензурни думи по всеки, който се появи в стаята. Колегите полудяха, шефа се притесни. Очакваме посещение от виден политик и не мога да го оставя тук. Ще го засипе с ругатни! А това ще се превърне в международен скандал!

- Защо пък международен?

- Политикът е виден дарител на руската общност тук...

- Имаме руска общност? Защо ще идва при вас?

- Тъкър, слез на земята. Имаме руска общност от години в града. Напоследък изчезнаха две млади жени и той е изключително притеснен от този факт. Идва да провери как върви разследването.

- Ааа, ясно! Чух, че са изчезнали, но не знаех, че са рускини.

Приближих се до клетката и погледнах строго приказливеца.

- Как се казва?

- Бонапарт.

- Кучка! Проститутка! – крещеше изчадието.

- Имаш ли бисквитка? Кой го е научил да ругае така?

Даниълс ми подаде една пълнозърнеста бисквита.

- Господин Матюс беше моряк.

- Ясно! Веднага ще го отнеса от тук. После ще се погрижа за маниерите му и след това ще му търся нов собственик. Взехте ли документите му?

- Тук са. – той ми подаде една папка и аз я отворих, за да прочета информацията.

- Боже! Той е само на пет години. Ще е изключително трудно да се привърже към друг човек, но съм длъжен да опитам. Не е започнал да се скубе от мъка...

- Човече, той псува като каруцар!

- Знам, преживял е шок. Собственикът му е починал. – взех клетката в ръка и метнах покривалото, което Даниълс ми подаде – Ще го отведа в клиниката засега.

- Благодаря ти, спаси ни!

Засмях се и с Бонапарт се запътихме към пикапа ми.