Скрити съкровища 🔞🔞🔞

Глава 18

Тъкър

Филипа вървеше уверено до мен и мълчеше, докато не стигнахме до малка беседка, обсипана с рози.

- Е? За какво искаш да говорим? – някак войнствено ми прозвуча гласа й.

Изглеждаше съвсем обикновена – с дънки, тениска, коса сплетена на плитка и ботуши за езда – но знаех, че не беше. Момичето беше младо, образовано и красиво. Искрено се надявах да ми помогне в плана.

- Амиии, - започнах аз – наясно си, че двете ни баби играят комбина и...

- Няма да се омъжа за теб! Ако това си дошъл да ми съобщиш – директно ти казвам да забравиш! Няма да се омъжвам за никого! Още по – малко за човек, когото не познавам!

Ама какво им ставаше на всички жени напоследък? Да не се бяха надрусали с нещо по различно време?
Аз вдигнах вежди и продължих:

- Много се радвам, че мислиш по този начин, Филипа. И аз не съм  особен привърженик на тази луда идея!

- О, така ли? – отвърна смутено тя – Не знаех! Мислех, че искаш да се оженим!

- Бабите ни искат да се оженим. Не ние! Затова трябва да съставим план за действие и те моля да ми помогнеш.

- Какъв план? – усмихна се тя.

Започнах да очертавам основните му линии, а тя само кимаше с глава и подхвърляше по някой коментар.
В края на разговора се съгласихме, че ще поддържаме тази тактика, която предлагах, за да ни оставят на мира.
Поне докато разберях от Кат какво точно се беше случило всъщност.

Върнахме се към конюшнята и поддържахме приятен разговор, когато Марго се появи насреща ни.

- Добро утро, Тъкър. Какво те води насам в толкова ранен час?

- Добро утро, госпожо Уинчестър. Дойдох, за да прегледам „Шеметен танцьор“ и решихме да се поразходим за малко с Филипа. Прекрасна утрин, не мислите ли?

- Повече от прекрасна! Скъпа, искам да пояздя малко. Ще ми правиш ли компания?

- Да, бабо! С най – голямо удоволствие! Само исках да покажа на Тъкър още нещо, кажи на Грег да оседлае и „Черна звезда“, моля те. Ще се забавя 5 минутки.

- Добре, скъпа! Тъкър, още веднъж - радвам се, че се срещнахме днес. Надявам се за в бъдеще да идваш доста по - често.

- Тъкър, ела! – Филипа ме задърпа към задната част на конюшнята, бързаше да ме избави от присъствието на старата дама.

- Къде отиваме? - попитах.

- Да ти покажа нещо.

В самия край на сградата видях малка барака, а Филипа тръгна точно натам. Следвах я и недоумявах.
Тя отвори вратата и викна:

- Как си, Халси? Момичето ми?

Очите ми се впериха в огромното сиво - кафяво куче, което лежеше на постелка в средата на бараката. Беше видимо много бременна, оставаха й броени дни до раждането.