Скрити съкровища 🔞🔞🔞

Глава 12

Анна

Щом влязох в слабо осветената огромна шатра, ме завладя чувството на самотата.

Защо допуснах да се влюбя в човек, който никога не ме е забелязвал? Въздъхнах тежко и отидох да вържа шаловете си на куките – тази вечер щях да тренирам близо до земята. Не исках да рискувам да се качвам нависоко, защото бях сама.

Включих още един прожектор, пуснах музика тихо и започнах да завързвам краищата на коприната. Спомних си първия път, когато ми се наложи да ги връзвам по този начин…

...Магда ми беше казала да пробвам да направя люлка от двата шала, за да пробвам нещо ново.
Мъчех се от половин час да затегна краищата в подходящ възел, но не ми се получаваше.

Мислех за хиляди други неща, като мускулите на Тъкър, усмивката му, очите му, ръцете му и не можех да се съсредоточа върху това, което правех.

- Хей, хубавице! – провикна се Борис, който тренираше в другия край и мяташе ножове по въображаема цел – Имаш ли нужда от помощ?

- Може би малко. – отговорих, а той се приближи с бавна крачка.

Беше висок, русокос и красив, а тъмните му очи прогаряха дупки върху всеки, който беше решил да срещне погледа му.

- Дай да видя! Искаш да ги вържеш ли?

- Да, Магда ми каза да направя възел, но нещо не ми се получава.

- Защото си слабичка и нямаш достатъчно сила. Дай на мен!

Той пое шаловете и започна да ги осуква и върти.

- Аз ще ти помогна, после ти на мен. Имам нужда от доброволец, а няма кой друг да помоля.

- Тя няма да ти стане доброволец! – прокънтя един болезнено познат глас зад мен.

Обърнах се и видях обекта на мечтите и желанията си, застанал на две крачки от мен, дори не бях разбрала кога се е приближил.
Сигурна бях, че бузите ми се оцветиха в розов цвят на мига, а дланите ми се изпотиха.

- Така ли? И кой го казва? – наежи се Борис.

- Аз го казвам! Ще й помогна с шаловете, а ти – каза Тъкър и го посочи – върви и си мятай камите по – далеч!

- Ооо! А защо ти да не ми станеш “мишена”, а?

- Защото все още имам нужда от топките си!

Борис се разсмя.

- Спокойно, красавецо! Няма да те лиша от тях. Но пък… може би не си чак такъв смелчага, за какъвто се представяш!

- Може ли да спрете да се заяждате? – вече не можех да трая тъпите им подмятания един към друг.

- Приятелят ти е докачлив. Аз само се опитвах да помогна.

- Върви и предлагай помощта си някъде другаде! – изръмжа в отговор Тъкър.

- Борис, моля те… - казах тихо аз.

- Отивам, Анна. Ако искаш, все пак да ми помогнеш, знаеш къде съм.

След като Борис се отдалечи, погледнах Тъкър, който го следеше с много лош поглед.

- Какво ти става? Борис ми е колега, който се опита да ми помогне!

- Аз ще ти помогна! – обърна се към мен и погледа му омекна – Дори още по – добре: ще те науча сама да се справяш с възлите. Застани тук!

Посочи мястото пред себе си и издърпа шаловете от ръцете ми. Застанах с гръб към него, а той обхвана ръцете ми в своите.
Тръпки на възбуда пролазиха по кожата ми и видях как кожата на ръцете ми настръхва.

Косата ми беше вдигната нагоре, а шията ми се намираше опасно близо до лицето му. Той ловко започна да връзва краищата и да ми обяснява, а горещия му дъх изгаряше нежната ми кожа. Сигурна бях, че чуваше как бие сърцето ми, но не каза нищо.
Сякаш не забелязваше въздействието си върху мен.

Когато приключи и шаловете бяха свързани здраво, пусна ръцете ми и направи крачка назад.

- Сега вече можеш и сама да се справиш с възела. Не търси повече услугите на този палячо!

После просто се отдалечи и излезе от шатрата, а аз стоях като гръмната…

Тъкър


Енотът, слава Богу, беше добре. След като извиках Виктория и тя пристигна, му направихме рентген и установих, че има счупено краче. Шинирахме го и го превързахме с бинт. Щеше да остане тук докато се възстанови, затова пратих Виктория да търси подходяща клетка.

Влязох в стационара и огледах спящите животни – имах няколко котки и две кучета, оставени за кастрация.
Всички спяха, с изключение на Персефона, която си ближеше лапичката върху перваза на прозореца.

- Не спиш ли, хубавице? – погалих главичката й и тя замърка почти веднага.

- Ето, намерих една свободна клетка. – Виктория влезе в стационара с бърза крачка – Тъкър, трябва да разширим клиниката. Трудно я намерих, трябва ни още един склад.

- Да, знам, работя по въпроса.

Справях се с парите и плащах всичко от собствения си джоб – заплатата на Виктория, разширението на клиниката, купуването на консумативи…

Баща ми беше оставил сериозно наследство, което беше обвързано с безумни клаузи – трябваше да се оженя в рамките на година, за да придобия права над парите. Сестра ми също беше подложена на такъв натиск.

Двамата се бяхме озовали в много неизгодна позиция, а баба ни беше доста настоятелна и дори ни беше “помогнала” в избора на подходящи хора, с които беше приемливо да сключим брак.

Сетих се за Филипа – не беше лошо момиче, просто не беше моето момиче…

А моето момиче очакваше новини за енота. Поставих го в клетката и пуснах резето.

- Хайде, тръгвай си, Виктория. Благодаря ти, че дойде!

- До утре, Тъкър!

- Да, до утре!

Самият аз трябваше да съобщя новините на Анна и я набрах, но тя не вдигна. Може би беше заспала. Обаче трябваше да проверя и подкарах към цирка.

***

Почуках на караваната й, но никой не отговори. Сигурно беше в шатрата и се запътих натам.

Влязох тихо и я видях, застанала до шаловете, които беше вързала на възел и се беше замислила. Наблюдавах я известно време, явно се беше отплеснала доста, затова се приближих тихичко към нея…

Анна

- Имаш ли нужда от помощ? – настръхнах, когато чух тихия му глас.

Обърнах се и политнах към шаловете, а той протегна ръка и ме задържа права.

Там, където дланта му срещаше голата ми кожа всичко гореше. Седнах върху шаловете, защото краката ми не ме държаха и казах:

- Всъщност не. Нямам нужда от такава помощ…

Толкова беше близо до мен, че просто не можах да се сдържа. Протегнах ръка и го дръпнах към себе си…