Скрити съкровища 🔞🔞🔞

Глава 17

Тъкър

След час вече бях пред портите на ранчо „Утринна звезда“ .
Натиснах звънеца и видях как камерата, която беше монтирана в единия ъгъл веднага се насочи към мен. Почти в същата секунда се разнесе мъжки глас, който ме пита кого търся.

- Добро утро, казвам се доктор Колинс. Идвам, за да прегледам един от конете на госпожица Филипа Уинчестър.

- Да, доктор Колинс, госпожица Уинчестър предупреди за пристигането Ви. Момент!

Чу се жужене и портите започнаха да се разтварят бавно. Минах с колата по широка алея, водеща към красива къща на два етажа. Личеше, че тук живеят хора от сой – всичко беше изпипано до последния детайл.
Стара фамилия – стари пари!

Посрещна ме мъж, който изглеждаше доста заплашително, дори ми се стори, че мернах оръжие под сакото му.

- Конюшните са вляво, докторе. Карайте покрай къщата, госпожица Уинчестър Ви очаква.

- Благодаря!

Бързо подкарах покрай къщата и завих в ляво. Пред очите ми се разкри огромна постройка с доста заградено място – явно тук тренираха коне.
Паркирах, слязох от колата и взех чантата си. Филипа излезе от сградата и бързо се насочи към мен.

- Колко се радвам, че успя да дойдеш. Тази сутрин „Шеметен танцьор“ се чувства зле.

- Какво му стана? – вървях редом с нея и се надявах да ми даде малко повече информация.

- Неспокоен е, не иска да се храни и да пие вода. – Филипа едва смогваше на широките ми крачки.

- Къде е? – влязохме в постройката и се озовахме между две редици боксове.

- Последният в дясно.

Тръгнах натам и чух тихото  цвилене на коня. Когато стигнах до бокса му спрях  и му дадох малко време, за да свикне с присъствието ми. Той беше впечатляващ бял жребец с множество сиви пръски по тялото.

- Добре, красавецо, влизам при теб. – заговорих тихо на коня, а той ме гледаше с големите си очи и не мърдаше – Искам да ти помогна, така че ще съм ти много благодарен ако не ме ритнеш. Нали? После ще има награда!

„Шеметен танцьор“ сякаш ме изпитваше с държанието си – започна да пръхти и да забива копита в земята.
Отворих вратата и влязох при него, а Филипа застана пред бокса.

Пристъпих към коня, извадих парче морков от джоба си и му го подадох – той само го подуши, но не го взе. Приближих се към него, сложих ръка върху носа му и го погалих.

- Той не позволява на никой, освен мен, да го докосва. Недоверчив е!

- Не бой се, Филипа, разбирам от работата си.

Опипах внимателно корема и ребрата му и почти веднага ми се изясни картинката. Отворих чантата, която бях оставил в краката си и извадих спринцовка, игла и обезболяващи.

- Разбра ли какво му има? – попита притеснено Филипа, докато слагах ръкавиците си.

- Да, има колики. – отмерих необходимото количество обезболяващо и откъснах малко памук, който напоих със спирт.

- Колики, така ли?

- Да. От кога го имаш?

- Отскоро е тук. Подарък от баща ми. Чудесен жребец е, тича като вятъра.

- Сега ще се почувства по – добре. – забих бързо иглата в хълбока на коня и той изпръхтя – Знам, приятелю, много е неприятно. Но почакай само минута и ще ти стане по – добре.

Конят, като че ли разбра, че ще му помогна и се смири. Щом инжектирах лекарството, го погалих и зачаках да започне действието му. Не след дълго жребецът погледна към джоба ми и аз се засмях.

- Хитрец си ти, красавецо, хитрец! – бръкнах и извадих парчето морков – Не съм забравил наградата ти.

- Тъкър, благодаря ти! Не знам какво щях да правя, ако не беше дошъл днес.

- Това ми е работата, Филипа. Но днес дойдох и по друг въпрос... – вдигнах чантата и се приближих кум нея – Къде можем да поговорим необезпокоявани?

- Малко по – нататък има изкуствено езеро и беседка. Никой няма да ни притеснява там.

- Води! – тръгнах след нея и се надявах и тя да прояви същия здрав разум.

***

Анна

Самолетът на Кейн се издигна във въздуха малко преди 8 часа.
Бях се свила на една от седалките и разтривах медальона между пръстите си. Помнех, че баща ми винаги ми казваше – "Принцесо, отидеш ли някога в Москва, носи медальона!"

И аз го послушах. Бях останала съвсем сама на този свят, ако не се брояха Магда, Кат, Джия, Сергей... и Тъкър.
Мъжът, който отне девствеността ми и избяга от мен... Мъжът, когото обичах...

Сълзи опариха очите ми и се отдадих на скръбта. Отивах в страна, която не познавах и не чувствах като родина и не можех да разчитам на ничия подкрепа. Не знаех какво друго да очаквам освен това, че щях да погреба майка си...