Скрити съкровища 🔞🔞🔞

Глава 19

Тъкър

Звънях й вече сигурно за десети път и тя не вдигаше проклетия телефон.
Знаех, че се бях издънил зверски, но се надявах да поговорим.
След като с Филипа се разбрахме, бях разчистил пътя си към Анна.

„По дяволите! Къде си Анна?“

Щеше да се наложи да отида до цирка след работа, но това не пречеше да й изпратя цветя за извинение, затова звъннах на един цветарски магазин и поръчах да й доставят една дузина слънчогледи.
Напомняха ми за нея – красиви и непретенциозни.

След като издиктувах кратко съобщение за картичката и адреса, затворих. Сега трябваше да се отдам на пациентите си.

Анна

Събудих се привечер и се огледах объркана – къде бях?
Веднага си спомних, че се намирам в къщата на мама в Балашиха.

Коремът ми напомни за себе си и реших да сляза долу, за да потърся Олга.
Спуснах се по извитото стълбище и оглеждах цялата обстановка. Наистина всичко крещеше „богатство“, но не можех да си представя как майка ми беше успяла да се сдобие с тази къща.

Видях Олга, която излизаше от някаква стая.

- Олга, пропуснах обядът. Простете!

- Няма нищо, Анна, била сте изморена. Сега ще Ви сервирам вечерята.

- Олга, имам една молба. Може ли да си говорим на „ти“? Много официално ми звучи това обръщение „Вие“, а и си се грижила за майка ми...

- Разбира се, за мен е без значение как ще си говорим. – отвърна тя и се усмихна – Нямаш ли нещо по – топло, което да облечеш?

- Да, това беше следващото, за което да те попитам. За жалост тръгнах доста прибързано от Сан Франциско и не прецених правилно багажа си. Нямам нищо подходящо, можеш ли да ми дадеш нещо назаем? Само докато съм тук?

- Веднага ще измисля нещо, но ти ела с мен. Да отидем в трапезарията.

Последвах я и влязохме в голяма стая, предвидена за хранене. Имаше дълга маса в средата й и се чудех кой се храни сам в толкова огромно пространство. Почувствах се леко некомфортно да остана тук сама, въпреки че трапезарията беше много красива и свежа.

- Олга, - започнах аз – дали е възможно да хапна в кухнята? Не обичам да се храня сама...

- Същата като майка си. – засмя се Олга – И тя не обичаше да се храни сама тук... Поне докато можеше да слиза сама... Но, хайде да не разваляме вечерта! Ела, ще те заведа в кухнята.

Веднага си спомних как с мама се хранехме в малката каравана и ми стана мъчно. Тя никога не е била претенциозна и сега не можех да си я представя заобиколена от прислуга – тя не беше такава.

В кухнята ни посрещна ниска и червендалеста жена, която беше препасала снежнобяла престилка и бъркаше нещо на котлона, което ухаеше божествено.

- Ирина, - каза Олга – това е Анна, дъщерята на Евдокия. Тя ще вечеря тук.

- А, добре сте дошла, госпожице Анна! Веднага ще Ви сервирам вечерята. Сядайте, сядайте. Боже, колко сте слабичка! Не се ли храните както трябва? – засуети се жената и започна да вади купи и чинии, които пълнеше с всевъзможни вкусотии.

- Храня се, разбира се...

Ирина нареди пред мен толкова храна, че щеше да стигне поне за четирима души. Всичко изглеждаше адски апетитно и веднага се нахвърлих върху храната.

- След като се навечеряш, ако искаш може да си поговорим. – каза Олга.

- Да, за мен ще е удоволствие, Олга. Имам да те питам толкова неща.

- Да, предполагам. Ще те изчакам и ще отговоря на всички твои въпроси, чиито отговори знам.

След като се навечерях,  се разположихме удобно с Олга в зимната градина.
Разпитах я за състоянието на майка ми и разбрах всички неприятни подробности около заболяването й.
Беше ми тежко, че тя беше прекарала последните месеци в безмилостна борба и е била подкрепяна единствено от персонала в къщата.

- Олга, защо не ми се обади по – рано?

- Тя не искаше. Не желаеше да те притеснява, а и ми се струваше, че не искаше да идваш тук.

- Но защо?

- Не зная, Анна. Познаваш ли човек на име Иля? Ева ми каза да го намеря и че той щял да ми обясни всичко.

- Не познавам такъв човек, за съжаление. Името ми е напълно непознато. Още едно нещо ми е чудно – как майка ми се е сдобила с тази къща? Ние сме обикновени хора и не бихме могли да си позволим такъв лукс.

- Ще ти кажа, каквото знам. Майка ти се свърза с мен, чрез агенция за болногледачки, вече се беше настанила тук и, честно казано, не знаех нищо за предишния й живот. С течение на времето станахме близки и тя ми споделяше много неща. Така научих за теб, за баща ти, за цирка... Задавала съм си въпроси, естествено, но не смятах за уместно да я питам откъде се е сдобила с къщата. Само знам, че ме молеше отвреме навреме да й нося стари албуми със снимки, които разглеждаше сама.

- Би ли ми ги показала? - помолих.

- Веднага ще ги донеса. – каза тя и влезе в къщата.

След няколко минути се върна,  носейки два албума със снимки. Подаде ми ги и седна до мен, за да ги разгледаме.

Разгръщах страниците, но не можех да разпозная нито един от хората на снимките. Изглеждаха така, сякаш са доста имотни, но нямаше имена.
Най – сетне стигнах до снимки на родителите ми.
Изведнъж Олга посочи към снимката:

- Виж! Същият медальон! Досущ като твоя е.

- Да! Мама го е носила преди.

- Да проверим ли дали го има и на други снимки?

- Да, нека ги прегледаме отново.

Установихме, че бижуто присъстваше във всяка една снимка. Явно беше семейна реликва, предавана чрез поколенията.

Дръпнах медальонът й го огледах от всички страни. Нямаше нищо съществено върху повърхността му, освен малка корона, която беше гравирана на гърба му.

- Дали ще можем да разберем кой го е създал? – попитах – Може би трябва да се свържем с бижутер.

- Чичо ми е такъв. Утре ще му се обадя и можем да го посетим.

- Струва ми се, че ще е необходимо. Това бижу е много старо и искам да разбера малко повече за него...

Тъкър

Стоях пред караваната на Анна и чуках силно по вратата.

- Анна, отвори! Заклевам се, че ако не излезеш, ще вляза с вратата!

- Нея я няма! – чух мъжки глас зад мен.

Обърнах се и видях Сергей да стои на няколко крачки и да ме гледа гневно.

- Как така я няма?

- Замина! - изръмжа той.

- Къде?

- Не ми е казала, че мога да ти кажа къде е отишла. Впрочем, много хубави слънчогледи си й изпратил! Магда ги прие от нейно име.

- Кажи ми, Сергей, винаги ли си в лошо настроение? Защо да не ми кажеш къде е отишла Анна, а аз ще се разкарам оттук, щом те дразня толкова. Ето, направи нещо елементарно и ще се махна на мига.

- Не мога да ти кажа, питай Магда.

Той се обърна и ме остави сам, явно нямаше да ми издаде къде беше отишла тя. Оставаше ми да питам Магда, но имах чувството, че и там ще ударя на камък...