Скрити съкровища 🔞🔞🔞

Глава 20

Анна

На следващата сутрин  Книжевски ни закара до центъра на града и се отбихме при чичото на Олга. Възрастният човек не беше виждал подобен медальон, но му направи снимки, за да разпита колегите си. Обеща скоро да ни се обади с информация.

След като вече бях тук, реших да разгледам забележителностите и да купя някои сувенири за приятелите си.

- О! Не е ли прекрасен? – вдигнах един декоративен ключ и го разгледах по – отблизо.

- Да, красив е. Но не искаш ли да купиш нещо за себе си? За спомен от тук? Предполагам, че няма да останеш дълго.

- Да, права си, Олга. Няма. – въздъхнах – Дойдох само за погребението на мама...

- Относно това, - започна Олга – организирано е за утре. Извикала съм и свещенник.

Болката отново стегна гърдите ми, но имаше време, когато да тъжа. В стаята си и сама.

- Добре. – кимнах и продължих да разглеждам изящно резбованите сувенири.

Прекарахме още половин час в разходки, след което се качихме в колата и Книжевски ни откара до къщата.
Пред нея имаше паркирана кола, която не бях виждала, но това не ме впечатли. Сигурно някой беше дошъл при Олга и сега я изчакваше.
Влязохме в къщата и Ирина ни пресрещна:

- Добре, че се върнахте, щях да звъня вече. Преди половин час дойде един господин и каза, че ще изчака госпожицата...

- Мен ли? Аз не познавам никого тук.

- Анна, да видим кой е дошъл. – Олга ме побутна към всекидневната.

- Но, Олга, няма логика...

- Добре, ще видим. Може да се е объркал.

Погледнах към Книжевски – той беше плътно зад нас и вече се почувствах една идея по – спокойна.

Във всекидневната ни чакаше възрастен мъж, който изглеждаше доста представително. Когато влязохме той се изправи и ни поздрави на руски.

- Анна не разбира руски, господин...? – прекъсна го Олга.

- О! Извинете за нетактичността ми! – продължи на английски с тежък акцент – Позволете ми да Ви приветствам с "Добре дошла!". Познавах майка Ви и баща Ви, моите съболезнования! Знам, че сигурно преживявате огромен шок, госпожице Феодоровна...

- Ето! Има грешка! – казах на Олга и погледнах към възрастния човек – Името ми не е Феодоровна, а Филипс. Объркали сте се, господине.

- Не, не! Не съм объркал! – поклати глава той – Зная, че фамилията Ви в Америка е Филипс, но тук... Тук сте Феодоровна!

- Откъде знаете? Аз нямам такава фамилия. – попитах невярващо, самата аз не знаех за подобно нещо.

- Нека започна отново, госпожице Феодоровна. – възрастният мъж  пооправи вратовръзката си и продължи – Аз работех преди години за Вашите родители, дълги години, бях с тях и когато се родихте. Помогнах им да избягате от Русия...

- Да избягаме? Как така? Защо? - загадката ставаше все по - заплетена.

- Ще стигна и до там, имайте търпение. Имаше реална опасност за живота Ви и родителите Ви прецениха, че ще се намирате в по – голяма безопасност в Америка.

- Но защо, господине? Дори не ни казахте името си.

- Името ми е Иля.

Олга ахна.

- Вие сте онзи Иля, когото трябваше да търсим? – промълви тя.

- Да. Аз съм този човек, предполагам. Веднага, когато научих за смъртта на Евдокия, реших да дойда тук. И не за друго, а защото се намирате в опасност, госпожице Феодоровна.

Телефонът на Олга иззвъня, тя вдигна и се отдалечи на няколко крачки.

- Защо да се намирам в опасност? Та аз съм една обикновена циркова артистка...

- Там е работата, че не сте... само това.

- Анна.. – Олга беше приключила с разговора си и сега изглеждаше леко пребледняла.

- Какво има, Олга? Тук този господин започна да ми казва нещо.

- Не сте само циркова артистка, Анна. Когато Ви поздравих с „Добре дошла!“, трябваше да добавя и „Ваше Величество“...

- Какви ги говорите, Иля? – имах чувството, че трябваше да седна някъде.

- Анна, той е прав. Чичо ми се обади за медальона. Принадлежал е на царското семейство...

- Какво царско семейство бе, хора?

- Анна, искам да Ви кажа, че сте принцеса Феодоровна. Последната потомка на Великата императрица Мария Феодоровна...

- За Бога... – усетих, че ми прималява и се отпуснах тежко на креслото.

- Каква е опасността за Анна? – попита Олга.

- Свързана е с потеклото й, разбира се. Има и други наследници, които не желаят тя да бъде тук. Искат изобщо да я няма, тъй като така не би била претендент за огромното наследство на короната.

- Но аз не разбирам... Как така принцеса? Шегувате ли се с мен? - това нещо започваше да придобива особено големи размери на шега.

- Не се шегувам, Анна. Само Ви моля да предприемете нужните мерки, за да се защитите и най – добрата защита в момента е да обявим на всеослушание, че сте се появила тук. Така няма да посмеят да направят нищо срещу Вас.

- Това ми звучи като някакъв сън, от който ще се събудя всеки момент...

- Уверявам Ви, че не е сън. – възрастният мъж закрачи из стаята – Мисля, че трябва да дадете прием.

- Погребението на майка ми е утре! – скочих от креслото – Това е недопустимо...

- Не е нужно да е още утре, ще изчакаме още няколко дни и тогава ще организираме приема.

- Той е прав, Анна! Ако това ще те защити... - включи се и Олга.

- Ще помисля! Дайте ми и утрешния ден, необходимо ми е спокойствие.

- Разбира се! – Иля ми подаде визитна картичка – Тук са моите номера, можете да ме потърсите по всяко време. Утре ще дойда за погребението, но ако имате някакви въпроси към мен, с радост ще Ви отговоря.

Погледнах картичката в ръката си и останах изненадана.

- Вие сте дипломат?

- Да, такъв съм. Иля Волков на Вашите услуги, принцесо!

***

Сан Франциско

Младата жена гледаше към нищото с изцъклен поглед... Мъжът я изрита в ямата до останалите две, които вече започваха да се разлагат. Яростта го неше обзела и не можеше да се сдържа - медальонът не беше у нея.

Вдигна телефона, който звънеше и отговори гневно:

- Не е тя! Отново не е тя!

- Тя е в Русия, глупако! Търси я там!

- В Русия ли? Как така?

- Така! Научих от първа ръка, че е в къщата на майка си в Балашиха. Търси я там и гледай да е чисто и безшумно! Направи така, че да изчезне!

- Ще се постарая! – каза мъжът и затвори.

Малката принцеса щеше да загази. Сега трябваше да гони самолет...