СЕД (книга #2 от поредицата Sinners 🤘)

Глава 25

Сед се взираше през прозореца на чакалнята, без наистина да вижда колите на паркинга под тях. Умът му беше изпълнен с галопиращи мисли. Джесика постави длан на гърба му и облегна глава на рамото му.

Той сведе поглед към нея, неспособен да изрази благодарността си. Беше седяла до него с часове и дори беше отишла до магазина, за да му купи тениска и чаша кафе. Нямаше представа защо не го бе оставила там сам да се задушава в собствената си болка. Брайън, Мирна, родителите на Трей и дори Деър в крайна сметка си бяха тръгнали, след като Трей продължаваше да отказва всякаква компания. Но Сед не можеше да изостави дълга си. Просто щеше да стои и да чака. Колкото и време да му отнемеше.

- Иди да говориш с него. - предложи Джесика.
- Той не иска да вижда никого.
- И откога правиш това, което хората искат?
- Никога.
- Точно. - тя стисна ръката му. - Отиди да говориш с него. Това ще те накара да се почувстваш по-добре.
- Не знам какво да му кажа.
- Все ще измислиш нещо.

Джесика беше права, както обикновено. Той я целуна по челото и се запъти надолу по коридора към стаята на Трей. Сед отвори тихо вратата и надзърна вътре. Леглото на Трей беше фиксирано в изправено положение. Тръбата, която преди беше в носа му, сега я нямаше. Напредък! Китаристът многократно се опитваше да вземе лъжица от подноса пред себе си. Но въпреки изключителната си концентрация, той не успяваше да хване прибора.

Сед направи няколко крачки назад и почука:

- В приличен вид ли си, човече, защото влизам?

Когато Сед отново влезе в стаята, Трей се взираше втренчено в далечната стена, а ръцете му бяха заровени под завивките.

- Казах, че искам да бъда оставен сам.
- Знаеш, че никога не правя това, което хората ми казват. - със силно скърцащ звук Сед довлачи стол по плочките до леглото и седна.
- Сед, аз наистина не...
- Тези скоби в главата ти изглеждат плашещо. Трябва да ги запазиш за постоянно.

Трей прокара ръка по обръснатата страна на главата си, показалецът му докосна дъгата от черни скоби.

- Не знам. Не мисля, че това е моята прическа.
- Вярно. По-скоро е в стила на Ерик. - засмя се Сед и сведе поглед, за да срещне очите на приятеля си. - Знаеш ли, мислех си...
- Винаги нещо лошо.