СЕД (книга #2 от поредицата Sinners 🤘)

Глава 62

В автобуса Сед седеше на масата за хранене и се взираше в снимката на Джесика. 

Боже, липсваше му. Знаеше, че раздялата им е за добро. Тя заслужаваше да има хубав живот и успешна кариера, а той не ѝ помагаше особено в това отношение. Може би някой ден щяха да накарат това между тях да проработи. След като тя завърши университета и кариерата ѝ тръгне в посоката, в която тя иска и заслужава. Той се вкопчи в тази надежда като удавник за сламка. 

Брайън седна в сепарето срещу него:

- Хей, добре ли си?

Сед кимна:

- Добре съм... Всичко още е много прясно, но ще го преживея.
- Искаш ли да поговорим?
- Не. Ти как се справяш сега, когато Мирна се върна на работа?
- Трудно, направо не издържам.

Двамата се гледаха един друг през масата, страдайки едновременно.

- Време ли е да се отправяме към сцената? - попита Сед.
- Имаме още няколко минути... Джери запази ли ни студио за другата седмица?
- Да, готови сме да запишем първите няколко песни. Копелето иска да пуснем новия сингъл час по-скоро.
- Ще го добавим ли към сет листа?
- Не знам... Вероятно ще трябва. Би увеличило продажбите. - репетирането на новата песен обаче не му доставяше удоволствието, което би трябвало.

Ерик излезе от банята и отиде при тях:

- Защо всички сме се свряли в шибания автобус?

Сед се подсмихна:

- Не знам вие какво правите тук по това време, но аз и Брайън избягваме фенките.
- Беше адски тегаво през последните няколко дни. - каза Ерик, забивайки погледа си в него.
- Съжалявам, че провалих забавлението ти, Стикс. - каза Сед и прибра снимката в джоба си, преди да излезе от автобуса и да се отправи към стадиона. 

Групата фенове, обградила автобуса, нададе одобрителни възгласи. Обикновено Сед отделяше по някоя минута, за да говори с тях, но сега не беше в настроение. Брайън реши да го отмени и се насочи към феновете, докато Сед влезе през задната врата на стадиона. Той видя съблекалнята с надпис Sinners и се отправи натам.

- Ето те и теб, жребецо. - каза прекрасна брюнетка с невероятно къса пола. - Откога те чакам.

Младата жена му изглеждаше позната. Сед беше сигурен, че я е чукал няколко пъти, но не можеше да си спомни името ѝ.

- Ще изпия една бира.

Тя излезе и след по-малко от минута се върна с ледено студена бира и топла усмивка:

- Не ме помниш, нали?
- Помня те... но не съм добър с имената.
- Джилиан.

Той кимна, но все още не можеше да си я спомни. Отпи голяма глътка от бутилката и я остави настрани.

- Трябва да загрея.
- Мога ли да ти помогна с това? - тя му намигна изкушаващо.
- Не, освен ако не планираш да ме накараш да крещя двадесет минути.
- О, всъщност точно това планирах.

Сед се спря, обмисляйки предложението ѝ. Знаеше, че рано или късно ще се върне пак към старите си навици. Щеше да опитва да погребе болката от липсата на Джесика като вкарва члена си в която и да е топла вагина, която може да го побере.

Но все още не. Мисълта да чука друга жена му беше противна.

- Не тази вечер, Джилиан.

Той лапна няколко билкови бонбона. Глицеролът му помагаше да поддържа гласните си струни смазани, а напоследък изглежда имаха голяма нужда от това. Той започна да подгрява гласа си първо с тихо ръмжене, а след това с типичните си крясъци и писъци, подготвяйки го за наказанието, наречено пеене на живо. 

Гласовите му струни бяха изморени и имаха нужда от няколко дни почивка. Сед наистина усещаше разлика в гласа си, след като изкара няколко концерта подред. Слава богу, тази вечер беше последното им шоу преди заслужената почивка, но за съжаление им се налагаше да влязат в студио за няколко дни. Многократните дубли, които го очакваха, щяха да се отразят брутално на гърлото му. Знаеше, че трябва да спре да крещи толкова много и да обърне повече внимание на пеенето, но феновете очакваха друго. Крещенето и писъците бяха неговата запазена марка. 

Не след дълго останалата част от групата се събра и тонрежисьорът ги извика на сцената. Сед се опитваше да черпи сили от ентусиазма и вълнението на публиката, за да изкара и този концерт, но не се чувстваше добре.

Надяваше се поне първия учебен ден на Джесика да е бил по-добър от неговия нещастен, самотен ден.