No more feelings, no more pain.

2 Глава- ,,Моят приказен затвор"

      Часът беше вече 14:30.С Руджеро отдавна бяхме готови с багажа, който не беше много и стана време да тръгваме.Той трябваше да отиде  при директора, за да вземе документите и след това трябваше да се сбогуваме.По-скоро той, за разлика от мен , братовчед ми беше много общителен и имаше много приятели.Всички го обожаваха, а аз, с мен не беше така.Никой не ме харесваше и аз не харесвах никого.Може би една от причините беше, че не споделях и се държах студено с всички, но за мен не беше проблем, тъкмо обратното.Не исках приятели, не исках да се сближавам с никого и определено не исках никой да ме съжалява.Имах един единствен приятел, но беше много отдавна.Беше едно момченце на моите години, него го бяха изоставили като бебе.Много се сближихве, за един отрязък от време ми беше по- близък дори от Рудже, но скоро него го осиновиха.Обеща, че ще идва да ме посещава, но така и не го направи.Повече не чух за него, не помня името му и лицето му започна да избледнява от съзнанието ми.Чух само, че са го осиновили едно богато и добро семейство, може и да са се преместили или просто да не му е пукало чак толкова за мен, но няма значение, вече няма никакво значение...

-Каро къде се отнесе пак? -братовчед ми размаха ръка пред лицето ми.

-Тук съм.. 

-Аз отивам до директора и ще се сбогувам с някои хора..ти провери да не забравяш нещо и ако искаш си вземи довиждане с някого -усмихна ми се и излезе от стаята.

Вече се сбогувах с любимото си място тук, огледах стаята за последно.Белите стени бяха толкова празни, а аз чак сега обърнах внимание.Нямаше една картина, нищо което да подсказва, че тук живеят хора.Спомням си на деветия ми рожден ден Рудже ми беше взел една рамка, а вътре имаше снимка на цялото ни семейство.Усмихнаше ми се толкова радостно когато отворих подаръчната кутия, беше я украсил, беше се постарал, за да ме зарадва, а вместо да му благодаря и да го прегърна както заслужаваше, хвърлих картината на пода и стъклото се счупи.Започнах да му крещя и да плача, изкарах снимката и я разкъсах па парчета.А той стоеше като препариран и не знаеше какво да направи, за да ме успокои.Тогава го погледнах в очите, виждах сълзи, болка и вина, а всъщност той нямаше никаква вина, проблемът не беше той, а аз.

Погледнах нощното шкафче за посреден път.Мисля, че го бях изпразнила, но то сякаш ме теглеше къв себе си,  подсказваше ми, че забравям нещо.Отворих чекмеджето, изглеждаше празно, но все пак плъзнах ръката си по -навътре.Усетих нещо малко, извадих го, дори не предполагах, че все още е там.Беше една гривна, подарък от онова момченце, с което си играех.Даде ми го на същия онзи рожден ден преди 7 години.След като огорчих братовчед си се качих отново на покрива и  заплаках.Тогава все още не прикривах емоциите си.Бях седнала на парапета, заровила глава в ръцете си.