No more feelings, no more pain.

38 Глава - "Пожелай си нещо!

Агустин

        Кълна се, най-вече пред себе си, че никога не съм имал намерение да се влюбвам в това момиче.Но се случи и се оказах неспособен да го контролирам.Всичко започна като едно обикновено приятелство между две невръстни деца.Съжалението обаче също зае своята роля в изграждането на това приятелство.Няма да лъжа, че първия миг, в който я видях на прага на онази столова в сиропиталището преди почти 10 години, първото, което забелязах беше красивото и измъчено лице, плачещите невинни очи и блуждаещ поглед.Тя дори още не знаеше какво се случва и къде се намира.Единственото важно за нея бе да си върне родителите.Целият ден я преследявах.Превърнах се в нейна сянка и я следвах през целия ден след пристигането и.Толкова добре наблюдавах всяка нейна стъпка и промяна в изражението, че в края на деня можех спокойно да определя какво точно си мисли и смята да предприеме.В началото бях сигурен единствено в това, че тя е умислена и смята да предприеме нещо, но се двуумях какво.Личеше и, че е доста умна за възраста си.Не знам как.То просто си личеше.Като да видиш клошар на улицата и да знаеш, че човекът е беден.И понеже в моите очи тя беше изключително умно момиче, съдех, че това "нещо", за което мисли е наистина голямо. 

        Ако не се лъжа, бях отклонил очи от нея само за секунда.Нужен ми бе само още един поглед, за да разбера, че тя вече беше стигнала до извода, че родителите и няма да се върнат.И я болеше.И страдаше.И не знам дали някога през живота си съм виждал толкова съсипан човек.Може би тогава я съжалявах най-много, но и съчувствах и исках да попия от болката и по някакъв начин.Лицето и стана бяло като платно.Дишането и се учести и тя заби поглед в някаква точка пред себе си.Тъгата обаче, тя не беше изписана никъде по тялото и, но успя да стигне до мен.Изпаднах в необяснимо униние.Пречупих се и позволих на нейните емоции да вземат контрол над мен.Кожата ми настръхна, а гърдите безжалостно ме стягаха.Може би беше странно и донякъде нечестно от моя страна да тъжа, имайки предвид, че не аз, а тя беше тази, изгубила всичко.Ако не ме лъже паметта, тогава моята малка версия започна да се пита дали с нея не си приличаме донякъде, спрямо ситуациите, в които сме попаднали.Не съм сигурен дали стигнах до правилен извод тогава, но сега знам, че няма нищо подобно.Аз отраснах в сиропиталището, бях там откакто се помня и преди това не съм познавал нито родителите  си, нито привилегията да имаш семейство.Но тя имаше.И жестоко го загуби.Така че нямам ни най-малкото право да се сравнявам с това.Аз нищо не бях загубил.Защото всъщност никога не е присъствало в живота ми.