Преди седмици бих се изненадала от увереността си и желанието да прекрача прага на тази сграда отново.Сега също съм изненадана..Застанала съм на тротоара от другия край на улицата и се взирам в голямата сграда..Поех дълбоко дъх и пресякох на пешеходната пътека.Не е страшно, въобще..Добре де, може би малко..Не знам защо, не мога да си обясня..Кимнах на двамата охранители на входа и те веднага ми направиха път да мина..На двора нямаше никого, беше пусто..Влязох в сградата и направо тръгнах към столовата.Всички обядваха, щом ме видяха много познати започнаха да ме поздравяват, дори някои ме прегърнаха и ми задаваха сумати въпроси..Преди три месеца не си правеха труда да забележат,че съществувам, а сега се държат така сякаш са ми били най-добрите приятели..Много от момичетата питаха за Руджеро..Не пропуснах възможността да спомена, че е зает и то с най-добрата ми приятелка..Хмм..моята най-добра приятелка, това вече не звучи толкова зле в главата ми.
Оттървах се от тях бързо и отидох в кабинета на директорката.Ако тя не ми помогне, то не знам кой друг ще може
Почуках на вратата и влязох след като получих разрешение..Госпожа Гонзалес се изненада като ме видя..Не бях предупредила никого за идването си.
-Я виж ти..На какво дължа това посещение госпожице Копелиоф? - веднага стана и дойде да ме прегърне
-Здравейте! Дойдох да поговорим за нещо.Ще ми отделите ли минутка?
Тя видимо се изненада, но ми посочи стола срещу бюрото си, за да седна.Поръча кафе и започнахме разговора си
-Е, кажи какво има Каро..Едва ли си дошла защото искаш да се върнеш в сиропиталището - опита се да бъде забавна..Всъщност, спорно е.Ето това не харесвах у директор Гонзалес..Беше мила с всички само защото това се изискваше от нея като директор..Слагаше всички ни под един знаменател и никога не се опита да се постави на наше място, да вникне в душите ни и да ни помогне.Но това не се и искаше от нея..Не беше длъжна..
-Извинете, че отнемам от времето ви, но..Исках да знам дали случайно нямам някаква забравена вещ тук? - попитах, а тя сбръчка вежди.
-Забравена вещ ли?Доколкото знам сте си взели всичко..А и в стаята, в която бяхте вече са настанени други деца..Нямам как да е останало нещо
-Да, знам че събрахме всичко, но си спомних, че като малка имах един медальон с ключ..Не си спомням обаче какво стана с него после.Трябва да е тук някъде - казах отчаяно
ВЫ ЧИТАЕТЕ
No more feelings, no more pain.
ФанфикшнЗемята, едно огровно кълбо от живот и емоции.Пълна с неща, от които хората се опитват да избягат.Едни бягат от задълженията, други от проблеми, а някои просто искат да избягат от чувствата си.Не за да привлекат внимание или да се откроят от останали...
