No more feelings, no more pain.

46 Глава - "Понякога само един дъх е достатъчен."

Каролина

    Усещам ускорения си пулс с всеки инч от тялото си. Потя се така сякаш животът бавно се отцежда от мен.Сърцето ми застива когато Агус приема обаждането и очаквам всеки момент да ми поднесе пагубната новина.

-Слушам Вале! - гласът му трепери и той е напрегнат не по-малко от мен. Не е трудно да разчета емоциите обрисувани по изражението му.Изведнъж скованите мускули на лицето му се отпуснаха и голяма въздишка се отрони от гърдите му.  - Господи, благодаря ти! Каро, Руджеро е отворил очи.

Почти се задавих, изпускайки дълго задържания въздух. Молитвите ми се сбъднаха. Светът отново доби цвят и смисъл. Ръцете ми покриха устните ми когато радостния писък се отрони без да пита. Отново си поехме дъх. Отново избрахме да останем живи. Аз и ти - Руджеро

- Ела тук! - Агус подаде ръка, веднага я улових и прескочих от ръба в прегръдката му. Стисках го здраво, за да се уверя че всичко е истинско. - Всичко свърши! - погали косата ми и товарът от раменете ни се стовари на земята. Оставихме го там горе. Пет етажа над земята. Притисках тялото си о неговото, сърцата ни туптяха силно в такт.И двамата бяхме твърде афектирани от настоящите събития, за да мислим за каквото и да е било, но несъмнено, ако умовете ни не  бяха толкова разпилени, сега щяхме да умуваме над иронията - какво нещо е животът?В един момент всичко е приключило, с единия крак си вече в гроба, а в следващия се възраждаш. Какво нещо е животът! Колко тънка е границата между живота и смъртта. Понякога само един дъх е достатъчен.

Пътуването обратно до болницата за мен бе като в мъгла. Докато тичах из коридорите на  лечебното заведение не можех да си спомня как точно с Агус се решихме да тръгнем, нито колко автобуса ни се наложи да сменим. В един момент обаче през главата ми премина мрачната мисъл, че всичко това щеше да се окаже измислица на Агус или на Вале, за да ми попречат да се хвърля. Не осъзнавах колко глупаво и налудничаво звучи, докато не прозвуча втори път в главата ми. Зървайки усмихнатите си и превъзбудени приятели пред стаята на братовчед си, съмненията ми изцяло се разтулиха.

- Честито, Каро! - Гастон ме пресрещна, разпръсквайки позитивна енергия с изящната си усмивка. Несъзнателно по някоето време и аз бях започнала да се усмихвам отново.

- Искам да го видя. - заявих пред всички и се втурнах към вратата.

- Изчакай секунда! Вале е вътре. - предупреди ме Киара и ръката ми застина върху дръжката на вратата. Нетърпението ми стана по-силно. Исках да нахлуя вътре и да си го взема само за себе си, но им дължа поне това. Дължа го и на двамата.