Голда Меир е израелски политик и учителка.За първи път случайно разбрах за нея повреме на едни дебати в училище, които Луз ме принуди да изтърпя преди няколко седмици..Не знам дали е важна личност, дали е направила нещо значимо.Бях прекалено разконцентрирана, за да вникна в идеята на историите..Спомням си само една найна максима, която ми се наби в главата и от миналата нощ не съм спряла да си я повтарям ,, .....с всичко можеш да свикнеш, ако трябва даже, с вечното чувство за вина." Мислех за това, докато мълчаливо плаках в скута на Агус късно снощи, плаках и в неспирните си кошмари, плача и сега..Може би сълзите ми ще свършат най-накрая, ще пресъхнат и ще спра..Но от друга страна си казвам, че не е възможно да се изчерпат, имам десетгодишни запаси от сълзи..Страх ме е и да си помисля, че може да свършат..Знам какво ще дойде тогава..Безразличието, времето, в което всичко губи смисъл..И знам че тогава няма да има нищо, за което да се боря..Никой, за когото да се грижа..Сега плача и знам, че съм жива, че все още ме е грижа..И това е добре..От една страна..И все още мисля.Откакто пречупената светлина в стаята ме разбуди.Откакто съм се сгушила в меките завивки и притварям очи, когато ги усетя твърде уморени от плач.Наистина боли.Това чувство за вина.Преследва те и не те оставя сам и за секунда.Не можеш спокойно да спиш, да мислиш за друго, дори да дишаш..
Дълбоката ми въздишка беше в синхрон с лекото почукване по вратата.Коремът ми веднага си възвърна онова чувство подобно на гъдел.Дали от притеснение, дали от любов, не зная..Извъртях се бавно, стискайки завивките здраво..Агус се приближи до леглото ми с плаха усмивка.
-Добро утро? - прошепна, след като внимателно се настани накрайчето на леглото и погали нежно главата ми.Топли тръпки ме побиха.Изпитах удоволствие, спокойствие.. - Успя ли да поспиш.
Кимането ми беше единственият отговор на въпроса му.Честно казано спах много неспокойно и още посред нощ открих, че се намирах в непознато легло.
-Това твоята стая ли е? - запитах и започнах да се озъртам.Беше съвсем нормална спалня, по-скоро като за гости, отколкото стая на тийнейджър.
-Да, пренесох те когато се унесе на дивана.По-добре ли си? - приятелят ми не спря да задава тревожни въпрос и знам, че искаше да знае само едно нещо, но не се осмеляваше да попита.
-Не.. -бях честна и си признах всичко, рискувайки дори да го натъжа повече - Нека не говорим повече за това, моля те! Не сега.. - измолих го и си спечелих едно присвиване на вежди и жално скимтене.
YOU ARE READING
No more feelings, no more pain.
FanfictionЗемята, едно огровно кълбо от живот и емоции.Пълна с неща, от които хората се опитват да избягат.Едни бягат от задълженията, други от проблеми, а някои просто искат да избягат от чувствата си.Не за да привлекат внимание или да се откроят от останали...
