A walk to remember-Harry Styles BG fanfiction

Chapter 9.

Г.Т.Мадисън

-Аа...аз...спомних си го.Спомних си първата ни среща с Хари.

При тези думи Изтръпнах. Не че не се радвах от една страна за Емили,но се натъжих за Дейвис. Погледнах го а той беше изкривил глава на една страна и беше притворил очите си.Разбирах го.Е не от гледната точка на страдащо момче,защото той наистина я обичаше,но той пое големия риск да тръгне с нея,знаейки че рано или късно тя ще се върне при него.Той знаеше абсолютно всичко,от връзката на Емили и Хари,до отвличането 'и и това че тя загуби паметта си.Дейв пое всички рискове да тръгне с нея,макар да знаеше, че рано или късно Емили може и ще си върне паметта и тогава тя няма да е повече със него,а ще се върне при Хари,но я обичаше още от преди години.Неговата невинна и детска любов продължава и до сега и може би и за това му е толкова трудно да приеме нещата въпреки реалния шанс който знаеше, че ще стане.

-Ехоо Мадисън слушаш ли ме?-прекъсна мислите ми Емили изкарвайки всичко ненужно от главата ми.

-Да.-отговорих ' и

-Така ли?И какво казах последно?-попита тя

-Че си си спомнила първата си среща с Хари. -отговорих надявайки се това наистина да е последното нещо което е казала

-Не Мадисън не казах това последно.Те ме слушаш ОТНОВО!-извика последното

-Извинявай.-казах с лека нотка на тъга в гласа си -Та какво каза последно?

-Че ти и докторът знаете само за това и че друг не трябва да разбира за това.-каза тя

-Късно е.-казах поглеждайки отново към Дейв

-Как така?-попита ме тя

-Дейв е точно до мен.-отвърнах а той обърна глава към мен,а една самотна сълза се спусна по лицето му

-Как така?Дейв?-провикна се тя.-Дейв кога пристигна?Защо аз не знам нищо?

-Ами пристигнах тази сутрин,звънях ти,но ти не вдигна.-каза 'и той

-Идвам при вас след малко.-каза тя и затвори телефона

Г.Т.Хари

Вече седях в час по Философия, когато телефонът ми за звъня.

-Кой се осмелява да прекъсне учебния ми предмет?-развика се учителя

-Господине съжелявам,но ми звънят спешно.Може ли да изляза?-попитах

- И кой ви звъни толкова спешно г-н Стайлс? -позаинтересува се учителя

-Доктора г-не.-казах

-Пфф добре излизай.-каза посочвайки ми вратата - И да не забравиш да се върнеш в час млади г-не.

Не отговорих нищо.Просто излязох от стаята преплъзвайки пръст по тъча на зелената слушалка.

-Ало.-успях да кажа малко преди самия телефон да спре да звъни поради забавянето но учителя ми,който се правеше на много важен.

-Г-н Стайлс обещах на г-ца Купър да не казвам на никой за случилото се,но просто ми се стори редно вие да знаете.-започна да казва доктор Питърсън

-Какво е станало?-попитах леко притеснен.

-Емили си ви спомни.Е поне първата Ви среща на онова парти.Разказа ми всичко от тогава.Лека по лека започва да си спомня и това е добре.-обясни докторът а аз сякаш бях на седмото небе

-Страшно много ви благодаря за информацията г-н Питърсън. Аз ще влизам отново в час,че учителят по Философия ми се прави много на отворен.-казах и тих смях се изплъзна от устните ми

-Оуу съжелявам за безпокойството тогава.Лек ден.-пожела ми той и линията прекъсна.

Влязох в стаята усмихнат и отново се настаних на мястото си,записвайки това което съм пропуснал.

-Хей брат какво стана?-побутна ме по рамото Лиам

-Емили днес беше на терапия и си е спомнила първата ни среща. -казах усмихнат

-Г-н Стайлс не стига че пречите на учебния ми процес,но пречите и на съсредоточаването на г-н Пейн.-скари ме учителят а аз се обърнах към него с усмивката още стояща на лицето ми - Какво ви е толкова забавно?

-Нищо г-не просто получих радостна новина.-казах

-И каква може да е тази радостна новина от лекар?-пак се заинтересова учителя

-Любимата ми си спомни първата ни среща след една годишна загуба на паметта. -казах и с тези думи звънеца би,опоменавайки ни,че часът е свършил.