Емили Купър -Модел,Момиче дошло от Лос Анджелис,преместило се в Ню Йорк , решило да започне самостоятелно своя живот.Ново училище,нови приятели.Тя не мисли за нищо друго освен за кариерата си,а това до колкото мисли за любов,ами тя е прекалено наран...
Измина цял месец от както се преместих в Ню Йорк. Минаха дните за мен толкова бързо,че не осъзнах кога мина целия този месец. Цял месец през който ходех на терапия,но след онази случка нямаше никакъв ефект . Въпреки това с докторът решихме да продължаваме и да се надяваме, че ще почна да си спомням и ще върна паметта си напълно. Мислех,че няма да си спомня нищо повече.Започнах да губя надежда...Но нали надеждата умирала последна? Не не мисля че е вярно това твърдение е вярно.Нека се замислим наистина?За човек който е загубил всичко има ли надежда?Мисля че не.Повечето се отказват от живота си и полудяват.Други се отказват от само ти съществуване и се самоубиват. Разбира се моето не беше толкова тежко състояние,но въпреки това...
Днес ми бе тридесет и първата терапия. За разлика от това, че не си спомням нещата , трудностите с придвижването сутрин изчезнаха. За това щом Мадисън не ми помагаше сутрин, станах рано,влязох в банята,изкъпах се и реших,че вече е време да се обличам и да тръгна.
Ups! Gambar ini tidak mengikuti Pedoman Konten kami. Untuk melanjutkan publikasi, hapuslah gambar ini atau unggah gambar lain.
Облякох си клин и къса бяла блуза с къс ръкав. Взех ключовете от масичката и се качих във бялото си Audi.По пътя размишлявах върху старите си години и как от обикновено момиче се превърнах в модел не на кой да е а именно на Victoria's Secret.Всичко си бе съвсем нормално още от детските ми години,нищо че баща ми почина изневиделица.Една сълза се спусна по лицето ми,спомняйки си за може би най - трудния ми детски период.
Бибикащия клаксон ме разтърси от мислите ми.Какво виждайки че пред мен се задава тир.Нямах време да реагирам. Последното което помня,бе че колата ми се удари в него и аз загубих съзнание.
Г.Т . Хари
Отново бях в час по Философия.Умирах от скука,а клепачите ми едвам стояха отворени.
По едно време телефонът ми звънна и аз подкочих от уплах.Слава богу след онази случка преди месец вече го слагах на вибрация,за да не ми се кара някой учител отново.
Наведох глава надолу,натискайки зелената слушалка на звънящото устройство в ръката ми,разбирайки,че е именно Д-р Питърсън.
-Ало?-казах едвам едвам шептейки,така че да не прекъсна учебния процес на учителят ми по Философия
-Здравейте Г-н Стайлс.Съжелявам,че ви притеснявам,но случайно да знаете къде е Г-ца Купър,защото трябваше да дойде още преди час,но още я няма.-попита ме докторът и чух как вратата на стаята му се отваря-Да...да Ребека...да за г-ца Купур питах..моля в коя стая е?-започнах да се паникьосвам.Нещо е станало.
-Какво се случва забога?-едвам не изкрещях при чутото
-Г-н Стайлс имам лоша новина...Г-ца Купър е катастрофирала тази сутрин и състоянието и' не е много добро.-каза докторът а кръвта ми замръзна на място.
-Идвам веднага.-казах,затваряйки мобилното устройство и пъхайки го в задния си джоб,ставайки рязко от мястото си и запътвайки се към изхода на стаята и училището разбира се
-Къде си мислите,че отивате млади господине?-опита се да ме спре учителят,но аз го пренебрегнах излизайки от стаята
*****
Хейо хора аз се завърнах.Мислех да се отказвам от писането , но именно зарадиolimpiako14 & dimanadamyanova реших да продължа книгата.Мислех,че никой няма да иска да я продължавам, защото никой не коментираше главите ми,за да знам че изразявате личното си мнение върху това което пиша и бях изгубила надежда за книгата щом видях че бе на #714 място във Fanfiction, но след публикуването на бележката и коментарите на тези две момичета, които ми вдъхнахте огромна надежда , за което страшно много ви Благодаря. Сега книгата е на #9 място и се надявам все някога да стигна поне за малко да #1 място.
