Chapter 11.

271 21 10
                                    

《《《След един месец 》》》

Г.Т.Емили

Измина цял месец от както се преместих в Ню Йорк. Минаха дните за мен толкова бързо,че не осъзнах кога мина целия този месец. Цял месец през който ходех на терапия,но след онази случка нямаше никакъв ефект . Въпреки това с докторът решихме да продължаваме и да се надяваме, че ще почна да си спомням и ще върна паметта си напълно.
Мислех,че няма да си спомня нищо повече.Започнах да губя надежда...Но нали надеждата умирала последна? Не не мисля че е вярно това твърдение е вярно.Нека се замислим наистина?За човек който е загубил всичко има ли надежда?Мисля че не.Повечето се отказват от живота си и полудяват.Други се отказват от само ти съществуване и се самоубиват. Разбира се моето не беше толкова тежко състояние,но въпреки това...

Днес ми бе тридесет и първата терапия.
За разлика от това, че не си спомням нещата , трудностите с придвижването сутрин изчезнаха.
За това щом Мадисън не ми помагаше сутрин, станах рано,влязох в банята,изкъпах се и реших,че вече е време да се обличам и да тръгна.

За това щом Мадисън не ми помагаше сутрин, станах рано,влязох в банята,изкъпах се и реших,че вече е време да се обличам и да тръгна

Ups! Gambar ini tidak mengikuti Pedoman Konten kami. Untuk melanjutkan publikasi, hapuslah gambar ini atau unggah gambar lain.

Облякох си клин и къса бяла блуза с къс ръкав.
Взех ключовете от масичката и се качих във бялото си Audi.По пътя размишлявах върху старите си години и как от обикновено момиче се превърнах в модел не на кой да е а именно на Victoria's Secret.Всичко си бе съвсем нормално още от детските ми години,нищо че баща ми почина изневиделица.Една сълза се спусна по лицето ми,спомняйки си за може би най - трудния ми детски период.

Бибикащия клаксон ме разтърси от мислите ми.Какво виждайки че пред мен се задава тир.Нямах време да реагирам. Последното което помня,бе че колата ми се удари в него и аз загубих съзнание.

Г.Т . Хари

Отново бях в час по Философия.Умирах от скука,а клепачите ми едвам стояха отворени.

По едно време телефонът ми звънна и аз подкочих от уплах.Слава богу след онази случка преди месец вече го слагах на вибрация,за да не ми се кара някой учител отново.

Наведох глава надолу,натискайки зелената слушалка на звънящото устройство в ръката ми,разбирайки,че е именно Д-р Питърсън.

-Ало?-казах едвам едвам шептейки,така че да не прекъсна учебния процес на учителят ми по Философия

-Здравейте Г-н Стайлс.Съжелявам,че ви притеснявам,но случайно да знаете къде е Г-ца Купър,защото трябваше да дойде още преди час,но още я няма.-попита ме докторът и чух как вратата на стаята му се отваря-Да...да Ребека...да за г-ца Купур питах..моля в коя стая е?-започнах да се паникьосвам.Нещо е станало.

-Какво се случва забога?-едвам не изкрещях при чутото

-Г-н Стайлс имам лоша новина...Г-ца Купър е катастрофирала тази сутрин и състоянието и' не е много добро.-каза докторът а кръвта ми замръзна на място.

-Идвам веднага.-казах,затваряйки мобилното устройство и пъхайки го в задния си джоб,ставайки рязко от мястото си и запътвайки се към изхода на стаята и училището разбира се

-Къде си мислите,че отивате млади господине?-опита се да ме спре учителят,но аз го пренебрегнах излизайки от стаята

*****

Хейо хора аз се завърнах.Мислех да се отказвам от писането , но именно заради olimpiako14 & dimanadamyanova реших да продължа книгата.Мислех,че никой няма да иска да я продължавам, защото никой не коментираше главите ми,за да знам че изразявате личното си мнение върху това което пиша и бях изгубила надежда за книгата щом видях че бе на #714 място във Fanfiction, но след публикуването на бележката и коментарите на тези две момичета, които ми вдъхнахте огромна надежда , за което страшно много ви Благодаря. Сега книгата е на #9 място и се надявам все някога да стигна поне за малко да #1 място.

Обичам ви!❤❤

A walk to remember-Harry Styles BG fanfiction Tempat cerita menjadi hidup. Temukan sekarang