ЕДИНСТВЕНА - [ЗАВЪРШЕНА]

Глава 8 🔞

🔞🔞🔞🔞

- Здравей отново! - беше единственото, което можех да кажа!

- Не спираме да се срещаме. Дори не успях да се представя как трябва. А аз вече зная твоето име Ема... Аз съм Раян... Раян Хънтър - казва той, дарявайки ме с усмивка. В асансьора въздухът е толкова концентриран, че може да се реже с нож. Не достига, задушава ме.

- Приятно ми е Раян...- не знам какво да кажа, а и не ми идва на ум. Просто не мога да спра да го гледам. Близостта му, в това малко пространство ми отнема възможността да дишам, а този проклет асансьор се движи прекалено бавно.

- Съдбата е благосклонна към мен и ни среща отново и отново. Не помня да съм го казвал, но ... съм й благодарен! - думите му не стигат до съзнанието ми, защото мога само да усещам единствено, как скъсява дистанцията по между ни. Правя крачка назад, но тялото ми опира в асансьора и няма къде да избягам. - Защо непрекъснато бягаш от мен? - въпросът му е риторичен, защото не чака отговор.

Вече е прекалено близо, усещам как гърдите му се надигат, за да си поеме въздух. Пулсът ми се ускорява и не мога да помръдна. Ръката му докосва рамото ми и се спуска надолу към китката. Милиони иглички преминават по очертаната от пръстите му пътечка. Облизвам долната си устна без да искам и той го забелязва. Очи му губят цвета си и зеницата в тях става безкрайна. Знам какво се кани да направи, но сякаш чака разрешението ми. Влагата, обаче която езикът ми остави по устни ми, му е достатъчна.

Целува ме силно, гладно, отнемайки целия ми дъх. Блъсва се в мен грубо и ме прикова към стената.

- Господи колко си сладка! - успя да прошепне, в устни ми и аз вече все едно не съществувам. Всичко се превръща в една единствена целувка. Така изгаряща, влажна и топла. Устните ми инстинктивно се разтварят, за да поемат езикът му. Той докосва моя и в тялото ми пламва пожар. Разгаря се бързо, безпощадно и няма сила, която да го изгаси. Желая го толкова силно, че имам усещането, че туптящото ми сърце, всеки миг ще изскочи. Чувствам как зърната ми се втвърдяват под роклята ми и копнеят той да ги докосне. Не мога да се контролирам. Ръцете ми се вплитат в косата му и дърпам силно. Пръстите му отдавна са се впили в талията ми и той ме повдига. Краката ми обгръщат кръста му и аз усещам как търся начин, да скъся още повече, несъществуващото разстояние по между ни.
Припрян е, дланите му шарят по тялото ми и чувствам как той самият не знае къде иска да ме докосне първо.
Не може да съществува такава необходимост, такава потребност към някого... или пък не?!