ЕДИНСТВЕНА - [ЗАВЪРШЕНА]

Глава 44

ЕМА

Пътуваме обратно към града, часовникът показва едва 8:00 сутринта. Слънцето игриво гали лицето ми. Пръстена проблясва на пръста ми, а сърцето ми всеки път забързва скоростта си, когато си помисля, че съм сгодена! Скоро ще бъда негова съпруга! Поглеждам мъжа до мен и прехапвам устни, опитвайки се да скрия закачливата си усмивка.

Щастието ми обаче, трае прекалено малко. Някакво неканено усещане стяга стомаха ми и замайва главата ми.

- Раян спри колата! Ще повърна! - той отбива колата насред магистралата и аз нямам дори време да се огледам. Цялата закуска от тази сутрин е вече на асфалта, пред очите ми. Мамка му и плаването! Раян се е навел над мен, прибрал е косата ми от лицето и нежно гали гърба ми.

- Мъничка, добре ли си? За бога, искаш ли да те заведа до болницата, много си бледа!

- Болница ли? Не, да не си се побъркал, просто и двамата трябва да си признаем, че едва ли ще плаваме отново заедно! Вълните ми се отразяват ужасно!

- Ето вода! - той ми подава бутилката, а притеснения му поглед е просто очарователен. Не знам на кого му е по-зле в момента - на мен или на него!

- Добре съм! Просто следващия път, когато излезем с Изабела, ще си взема хапче и всичко ще бъде наред. - не съм сигурна, че изобщо ще има следващ път! Ще се радвам на яхтата, акостирала на кея, за да мога във всеки един момент да стъпя на твърда земя, ако ми се наложи! - Мисля, че съм по-добре. Олекна ми, но се чувствам отпаднала. Заведи ме в апартамента ми, не съм се чувала с Аманда откакто заминахме при нашите. - подпирам се на колата, докато се опитвам съвсем бавно да седна вътре. Не трябва да правя резки движения, за да не ми се вие повече свят!

- Не съм сигурен, че искам да те оставям сама. Не ми изглеждаш никак добре! Най-добре е да се прибираме у дома и да повикаме лекар.

- Скъпи, нищо ми няма, а и няма да съм сама. Аманда ще бъде с мен. По-късно, ако искаш ела да ме вземеш!

- Добре, щом настояваш, но ако се почувстваш зле, незабавно ми се обади.

- Разбира се!

- Сериозен съм, Ема!

- Аз също! - облягам глава на седалката и се опитвам да гледам напред, докато Раян потегля.

Слава богу, през останалия път, не ми се повдига и успявам да поспя поне малко.

Раян паркира пред сградата. Изскача бързо от колата и тича, за да ми отвори врата.