ЕДИНСТВЕНА - [ЗАВЪРШЕНА]

Глава 49

EMA

Слънчевата светлина огрява лицето ми и наднича под клепачите ми. Не искам да ставам все още, чувствам се толкова уморена. Протягам се сънено, разтърквайки очи, докато мозъкът ми не регистрира тавана на болничната стая. РАЯН! Леглото е празно! Изправям се рязко и усещам как всичко ми се върти! По дяволите как не съм усетила, че са го преместили.

- Сестрааааа.. - подавам се през вратата на стаята, търсейки някой да ми каже какво се е случила.

- Г-це Дейвис, всичко наред ли е?

- Не, не е наред! Къде е Раян? Той добре ли е? Защо не сте ме събудили? - изричам, опитвайки се да остана права, защото заради сутрешното ми неразположение все още ми се вие свят.

- Успокойте се и си легнете, Г-н Хънтър е.... - и тогава го виждам. Усмивката му ме посреща, докато очите му, макар и уморени, игриво се спускат по тялото ми. Някакъв санитар току що го въвежда в количка.

- Тук е добре, благодаря! - изрича на момчето зад него и се опитва да се изправи. Тръгва с бавни крачки към мен, а аз съм като замръзнала. Не мога да помръдна. - Сестра, ще ни оставите ли, насаме.  - вече е съвсем близо. Мога да усетя топлината, която тялото му излъчва срещу моето. Дъхът му погалва шията ми, когато той заравя лице в косата ми и си поема въздух. Потръпвам!

- Ти си се събудил. - нашепвам тихо. !

- Хейй....не се ли радваш да ме видиш? - пръстите му докосват лицето ми, продължават по деколтето на блузата ми, карайки ме да затворя очи и да се отдам на това вълшебно усещане да ме докосва. Притегля ме към себе си и аз се сгушвам в гърдите му. Ароматът му, така пристрастяващ, отнема въздуха в дробовете ми, но аз се притискам все по-силно към него. Ръцете му се стягат около раменете ми и за мен няма по прекрасно място на света от прегръдката му. Сълзите отново неканено си проправят път през миглите ми, но този път са от щастие, благодарност и спокойствието, че отново е тук.

- Ужасно много ме изплаши.... - прошепвам сякаш на себе си, докато той продължава да ме гали нежно по гърба.

- Охххх - усещам как тялото му се напряга и се сещам за раната. Дръпвам се от него, защото не искам да го наранявам, но той не ме пуска. - Никъде няма да ходиш. Беше далеч, прекалено дълго.

- Не искам да те боли, раната може да се отвори. Ела да легнеш.

- Лежах цели пет дни! Искам да се прибирам.