ЕДИНСТВЕНА - [ЗАВЪРШЕНА]

Глава 12 🔞

🔞🔞🔞🔞😍😍😍🤩🤩🤩🔞🔞🔞🔞
Новата глава, ще е доста гореща! . Малко по-дълга стана, но се надявам да ви хареса. Знам, че историята се развива малко бавно, но пък имам много какво да напиша! Ще се радвам на коментари, за да видя дали ви е харесала.
Приятно четене!!! 🔞🔞🔞🔞🔞

Раян

Забелязвам я, облегната на парапета. Лекият ветрец гали нежно косата ѝ, а раменете ѝ се надигат и спускат за части от секундата. Разстроена е!
Непозната болка стяга гърдите ми. Не искам да е тъжна заради мен. Направих го за теб, Ема!
Заставам близо до нея, като се опитвам да подтисна желанието си да я докосна.
Тя извръща лице към мен и макар и на слабото осветление, аз ясно мога да видя влагата, която сълзите са оставили по скулите ѝ.

- Защо плачеш? - само този въпрос излиза от устата ми, въпреки хилядите други, които искам да ѝ задам.

- Какво искаш от мен Раян? Да знам, че постъпих глупаво като дойдох. Истината е, че и аз не съм сигурна, защо го направих, но ти беше пределно ясен онзи ден. Изчука ме и си тръгна. Защо продължаваш да се занимаваш с мен? - гласът ѝ се пречупва и сълзите пълнят очите ѝ отново. Извръща поглед от мен.

- Аз самият не знам! - взирам се в притъмнялото небе. Чувствам всяко движение на тялото ѝ и знам, че в момента отново ме гледа. Как е възможно това? - Вярно е, получих каквото исках - имах те, но не ми беше достатъчно Ема! Когато те видях тази вечер, така съвършено красива, застанала до Джак, единственото за което можех да мисля е как да те отведа от тук, как да те скрия от всичко и от всички, за да можеш да бъдеш само моя!!!...... Но ти нямаш място в този свят, нито в моя... нито в този на Джак! - впивам очите си в нея, и знам, че искрицата надежда, която току що пробяга през тях, ще се разбие след последните ми думи.

- Моя грешка г-н Хънтър. Няма какво да си кажем повече. Колкото до Джак не смятам, че е редно да говорите от негово име! - лицето ѝ е безизразно, а сълзите в очите отдавна са замръзнали.

Обръща ми гръб и се насочва към залата.

Добре Раян, знаеш, че постъпи правилно! Надявам се, че ме е разбрала. Надявам се просто да си тръгне! Оставам загледан в силуета ѝ още малко, докато напълно не я губя от погледа си. Забравеното чувство на загуба се нагмезди в гърдите ми, но аз бързо се отървавам от него, защото не трябва да забравям, преди всичко, защо съм дошъл. Трябва да намеря баща си!
Не го откривам сред гостите, затова тръгвам по коридора, като не спирам да надничам зад всяка врата.