Тя е Моя (ВИС-3 №2) (18+) (ЗАВЪРШЕНА)

Глава 25

*Ванеса*

Да се събудя отново в обятията на Юрош след всичко беше божествено. Отворих бавно очи и плъзнах поглед по него. По челото си имаше бръчки, очите му бяха здраво стиснати, а ръцете му не ме пускаха...сякаш дори и на сън го беше страх някой да не ми посегне или да ме вземе от него.

Събитията от вчера ме разтърсиха, това не беше тайна за никого и имах странната нужда да не се отделям от него въпреки че ми се искаше да му тегля още един бой, че не ми каза по-рано за всичко. Но стореното бе сторено, Емануел вече го нямаше, а тате знаеше за нас и беше пожалил Юрош. Не мисля, че имаше повече за какво да се притеснявам. Юрош се размърда леко, но не даде никакви сигнали че се събужда, а на мен вече ми се ставаше. Омръзна ми да лежа, а и бях гладна. Дали мама ни беше направила закуска? Яяя, да ѝ пиша.

С огромни усилия се добрах до телефона си, който беше на нощното ми шкафче но не го бях пипала изобщо и все още беше изключен.

Веднъж щом го включих видях всичките пропуснати обаждания и съобщения, с които бях буквално зарината. Писах на мама дали е станала и отговорът ѝ дойде почти мигновено и гласеше „С баща ти станахме отдавна и ви правим закуска. Хайде, излюпвайте се вече, че това се яде топло.

Да, то е толквова лесно...

„Щях, ако Юрош ме пусне" беше моят отговор и заключих телефона си.

Е, чудесно...ако заради него изпуснех закуската нямаше да му го простя.

-    Бебе? – прошепнах, ама нищо. А-а! Въздъхнах отегчено и примигах няколко пъти, поклащайки глава. – Юроше? – пак нищо. Оффф! Хванах го за ръцете и се опитах да отхлабя хватката му, ама това нещо беше като капан за мечки Най-накрая обаче успях и се измъкнах преди да щракне отново. Нали знаете в детските как винаги капаните трептяха заплашително преди да щракнат? Е, при този павиан беше същото. Взех телефона си и се запътих надолу, като дори не сложих и възглавница на мое място. Да се оправя.

Слизах надолу малко на тръни, защото ме беше страх невинните ми детски очи да не станат свидетел на нещо, което би ме белязало за цял живот за не знам кой си път. За мое щастие кухнята беше открита и това не им даваше такава свобода и мама и тате единствено пушеха и пиеха кафе.