Тя е Моя (ВИС-3 №2) (18+) (ЗАВЪРШЕНА)

Глава 9

*Юрош*

Тя знаеше. Мамка му, тя знаеше. Беше разбрала всичко и то не от мен.  Можех само да си представя как се чувстваше в момента.

Водата в банята още течеше и това беше явен знак, че беше там. Приближих се и допрях ухо на вратата. Плачеше. По дяволите, тя плачеше!

-         Ванеса? – повиках я. – Всичко наред ли е? – нямаше отговор. - Jебем ти кеву! – просъсках тихо. – Ванеса, знам какво си видяла. Излез навън и ще ти кажа всичко, обещавам.

Чешмата спря, вратата се щракна и се отвори, Ванеса застана на прага зачервена и ревяща, а на мен ми се прииска някой да ме пребие, за това че съм ѝ причинил нещо подобно.

-         Ела тук, слънчице. – разтворих ръце и я приканих да се приближи, а тя не се поколеба дори за миг преди да изтърчи в обятията ми, точно там където принадлежеше. Отпуснах глава върху нейната и я изчаках да се успокои докато описвах нежни, успокояващи кръгове по гърба ѝ или пък я целувах по косата. Не зная колко време се беше минало докато дишането ѝ се нормализира, ала единствено зная че всяка нейна сълза беше като куршум в сърцето ми и ми идеше и аз самият да се разплача.

-         Юроше, пусни ме. – изобщо не очаквах да каже това, особено пък и с този тон и може би, заради това сърцето ми се сви с размерите на орех в гърдите ми. Това заболя, да му се не види.

-         Но, Неса позволи ми да обя-

-         Не искам да те слушам, просто...просто не мога. Това, което видях ми обясни напълно всичко, картинката ми е напълно ясна. Сега ако обичаш ме пусни.

-         Неса, аз...

-         Юроше, пусни ме по дяволите! Искам да бъда сама, не разбираш ли. Уморих се. Уморих се от всичко. Просто...просто ме остави сама. – отскубна се от ръцете ми, гледайки ме като ранено животно, а аз можех единствено да гледам как се отдалечи и не се скри в стаята си. Сгафих. Този път наистина сгафих.

Нещата вкъщи не вървяха на добре. Ама, никак при това. Между мен и Ванеса сякаш зееше бездна след онзи разговор преди седмица. Тя разбра за едно от хобитата ми и реакцията ѝ беше точно каквото очаквах – не го прие добре, никак даже. Исках да ѝ обясня, но тя не ми позволи. Всъщност, дори не знам какво точно породи тази реакция у нея. Беше ли факта, че не ѝ казах? Или самото ми занимание? Нямах си и на идея. Никаква шибана идея. Но никога няма да забравя колко наранена  беше и онзи поглед, който ми хвърли щеше да ме преследва в сънищата ми завинаги.