Тя е Моя (ВИС-3 №2) (18+) (ЗАВЪРШЕНА)

Глава 1

*Юрош*

-         Сега продължаваме напред с Първи в сърцето от Ванеса Илиева и Денис.

Мамка му! Трябваше да преместя тази станция. Не можех да я слушам. Имаше време, в което обожавах да я слушам как пее, но вече не. Носеше ми прекалено много болка. Напомняше ми на всичко, което нямах – нея. Смених станцията и вътрешно се молех да не я пуснат и тук.

-         Сега следва Първи в сърцето на Ванес-

Майната му! Превключих на USB-то и Перспектива на SARS избуча през тубата. Не можех вече. Ванеса, та Ванеса, та Ванеса – беше навсякъде и не можех да мисля трезво. Обичах я и се радвах за успехът ѝ, но това вече ми идваше в повече. Мисълта, че беше далеч от мен както физически така и емоционално ме караше да руша, въпреки че предпочитах да бъдем на колкото се може по-голямо разстояние един от друг, защото вече беше една млада, красива жена и нищо не можеше да ме държи настрана от нея. Боже, исках я. Толкова много я исках.

Едно време, когато тя беше още дете беше много по-лесно. Единствените ми потребности бяха да бдя над нея, като приятел, като брат, но когато започна да навлиза в пубертета и бавно да се превръща в жена нещата коренно се промениха. Започнах да изпитвам чувства, които не трябваше, чувства изключително грешни. Пораждаше странен копнеж у мен и с която и да бъдех не беше същото, тялото ми не реагираше така както трябва, удоволствието не беше такова каквото трябва да бъде и все още не беше. Още си спомням деня, в който разбрах че тя е жената за мен, че тя единствената която някога ще обичам. Винаги съм я пазел от всичко, от всяка една беда още от както бяхме деца, но в този ден сякаш всичко се промени. Беше на четиринайсет, тъкмо си беше хванала първото гадже и когато ги видях да се целуват нещо в мен прищрака.

Знаех, че не бива да изпитвам такива чувства към нея при положение, че тя все още беше дете, а аз тъкмо бях навършил осемнадесет, но тогава заслепен от ревност сякаш прозрях през непрогледната мъгла и разбрах какво точно тя значеше за мен. Обичах я, бях влюбен в нея, колкото и грешно да беше. Ревнувах я. Ревнувах я зверски. Ревнувах, защото някакъв келеш я държеше в обятията си и целуваше устните, които аз бях целувал първи.

 Аз бях първата ѝ целувка и тя беше моята, макар и да знаеше. Знам, беше странно за едно седемнадесет годишно момче да не е целувало момиче до преди това, но никога не бях изпитвал тази потребност. Водех полов живот тогава, но никога не бях целувал тези с които съм, просто защото те така и не означаваха нещо повече от бързо освобождение за мен. Не, че сега означаваха....Всичките тези жени, с които съм бил не можеха дори да се сравняват с нея. Това, което изпитвах към нея бе любов в най-чистата си форма, която дори не знаех че мога да изпитвам. Исках я, копнеех за нея. Тя беше като забраненият плод, всичко те тласкаше към нея, а всяка една капка разум оспорваше това влечение. Вярно, тя беше сестра на най-добият ми приятел и дъщеря, на човека който беше единствената бащинска фигура в живота от както съм на шест, след като нашите починаха. Беше грешно, мамка му беше толкова грешно но не можех да го спра каквото и да се опитвах да направя. Опитвах се през годините, наистина се опитвах да канализирам тези чувства към някоя друга, но не се получаваше. С която и да бях виждах нея, когато чуках момичета си представях че беше тя и не веднъж се беше случвало да казвам нейното име.