Тя е Моя (ВИС-3 №2) (18+) (ЗАВЪРШЕНА)

Глава 39

*Ванеса*

Още с първата глътка български въздух спомените ме заляха; и хубавите и лошите и катастрофалните, но поклатих глава. Аз съм силна.

Вървях надолу по стълбите на самолета с високо вдигната глава и когато видях мама, тате и Алекс да ме чакат долу цялата засиях. Е, доколкото можех. Щом стъпих на последното стъпало се затичах и се метнах на врата на тате и той ме улови веднага. Тялото му се тресеше и можех да се закълна, че изглеждаше сякаш плаче, но избрах да не казвам нищо. Не исках да развалям момента.

- Толкова много ми липсваше, Неси-Принцеси.

- И ти на мен, тате. Всички ми липсвахте. – задавих през сълзи. Божичко, беше се минало толкова много време от както бях за последно в прегръдките на тате.

Когато мама се дореди до мен ме дръпна в онези нейните прословути прегръдки – стискаше те докато не можеш да дишаш. След това дойде ред и на брат ми и мамка му, бях забравила колко много обичах прегръдките му.

- Липсваше ми, идиотче.

- И ти на мен, малко братче. – зарових нос във врата му.  Никога не спирах да му натяквам, че аз бях по-голямата и когато бяхме малки много се дразнеше, защото обичаше да казва как той бил по-големият.

- Къде е Юрош? Не му ли казахте, че си идвам? – наистина се надявах да е тук. Въпреки, че кой заблуждавах? Защо му е да бъде тук след всичката тази болка, която му причиних?

- Звъняхме му, но не вдигаше. Нещата...нещата не вървяха много гладко с него през последните седмици, скъпа. Баща ти казва, че дори не е идвал и в Дупката.

Кимнах и облегнах глава на рамото на мама. Тате взе багажа ми от частният самолет и тръгнахме към паркинга.

- Искам да отида да го видя. Ще ме метнете ли до Младост? – попитах мама щом двете с нея се качихме отзад в колата.

- Знаем това, но тъкмо се върна. Нека хапнем някъде четиримата както преди и след това те пускаме да ходиш където искаш. Става ли?

- Доообре. Искам някъде на домашно готвена храна обаче. Тия Малтийците не разбират от храна. Добре, че леля на няколко пъти ми направи мусака и баница, че иначе щях да си остана гладна. – щом казах това всички избухнаха в смях. Е, предполагам някои неща не се бяха променили.