"Самоконтрол"

》45《

Аз и Хосок споделихме един страхотен момент на закуска. Пирожките, за които той говореше, всъщност бяха много вкусни. Оказа се, че били с пълнеж от най-различни сладка-череша, праскова, дори и шоколад! Не съжалявам, че опитах една.

-Как ти се стори?-попита Хосок.

-Доста добре.

-Надявах се да го кажеш.

Внезапно, един въпрос възникна в съзнанието ми. Откъде ли? Нямам си понятие...

-Хей, Hobi-oppa...?-започнах аз.

-Да, Т/И?

-Как така хората не се плашат от вас, когато ви видят по улицата?

-Това от къде дойде?

-Не знам. Хрумна ми случайно.

-Няма проблем. Хората не познават всички от групата ни. Известни са им само Техюнг, Джимин и Намджун. Не съм забелязал хората да се стенсняват, когато ги видят по улицата. А и те не правят нищо лошо.

-Теб разпознават ли те?

-Не.

Това е добре, че хората не знаят за тайния им живот. Нали?
От нищото, Йонтан се качи между нас и се настани в скута ми.

-Здравей, сладурче.-погалих го аз.

Как да не му устои човек?
Изведнъж, телефонът на Хосок звънна.

-Слушам, Кук. ... Кое? ... Провери ли в кухнята? ... Трябва да са в шкафа с червената дръжка. ... А защо ти трябват? ... Дълбока ли е? ... Ще му мине, не е за първи път. ... Добре, Кук. ... И да внимаваш. ... До-по късно.

-Какво стана?

-Джънгкук, Джимин и Техюнг са играли с джобното ножче на Юнги и Техюнг е порязал Джимин по ръката.

-Той добре ли е?!

-Да. Било е малка рана. Никой друг не е пострадал.

-Може ли да се прибираме?-попитах притеснено аз.

Знам, че не бе сериозно нещо, но усещах, че сърцето ми ще изкочи всеки момент.

-Добре... Ще минем по краткия път.-каза Хосок.

-Благодаря ти!

Двамата се запътихме с бърза крачка към вкъщи. Не знам от какво бях толкова уплашена...

Не след дълго, стигнахме до нас.
Извадих телефона си и писах на Джимит.