"Самоконтрол"

》34《

Аз и Хосок се прибрахме преди всички. Адреналинът в мен бе висок. Сърцето ми биеше все едно съм бягала в маратон. Дишането ми бе тежко. Много тежко...

-Не мога повече така!-извиках се аз.

Събух токчетата си, захвърлих ги настрани и седнах на дивана в хола. Мислите ми бяха изгубени в станалото днес. Молех се да не е пострадал...

-Хей, спокойно. Всичко ще е наред.-каза Хосок, сядайки до мен.

-Как да съм спокойна, Хосок?! Току-що ме отвлякоха и всички отложиха срещите си, за да ме спасят. Кой знае какво може да им се случи...-отвърнах аз.

Напрежението ми се покачваше все повече и повече от адреналина. Аз съм виновна за всичко. Без мен, нямаше да имат такива проблеми.

-Момчетата са упорити. Никой няма да пострада. Дори и Джимин.

-Джимин...

Това име се въртеше в главата му. Какво ли ще стане с него... Добре ли е... Ще загазя ли от това... Ох, просто исках да го видя и да се уверя, че е добре.

-Аз съм виновна... Сега той ще пострада и вината ще е моя... Да си бях седяла в кафенето, вместо да ходя след него...

Сълзи капеха от очите ми. Беше прекалено късно да ги спра.

-Т/И, ти си най-хубавото нещо, което се е случвало на Джимин. Не го забравяй и не съжалявай за онзи ден, в който си го срещтала.

Погледнах Хосок с изненадан поглед. Какво имаше предвид с това?
Внезапно, чух вратата да се отваря. Той ли е? Обърнах се да видя кой е и видях Джин, Техюнг и Юнги.

-Ето ви и вас! Т/И, добре ли си?-попита ме Джин.

-Да... Нищо ми няма.

-Сигурна ли си?

-Да, не се тревожете.

-Къде са другите?-попита Хосок.

-Бяха зад нас до преди секунди.-каза Юнги-Би трябвало скоро да са тук.

Свих се на дивана и не спирах да мисля за Джимин. Наистина се надявах да е добре. Хосок сложи ръката си на коляното ми и бе напът да каже нещо, но Техюнг го прекъсна.

-Спокойно, Т/И. Всичко ще се оправи, ще видиш.-каза той, прегръщайки ме в гръб.

-Благодаря, Tae-oppa.-усмихнах се аз.