Животът на Беатрис придобива смисъл в една обикновена нощ, прекрачвайки собствените си граници. Устремена да предотврати ежедневието си, се съгласява да бъде част от парти на свой съученик, за първи път. Щурият живот, който водеха връстниците й, не...
Тази глава, както и всички останали – НЕ СА ПРОВЕРЕНИ ЗА ГРЕШКИ! Съвсем скоро предстои редакция!
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
„ Когато искаш нещо толкова силно, знаеш, че с всяка минута, в която го нямаш губиш ценно време. А живота е кратък. "
(Думи 7148)
Чувствах все едно бях в златна клетка. Просторна, но и заключена. Защитена под крилото на Джъстин, но и застрашена. Исках да се опитам да избягам от това чувство, което ме беше обвзело – паниката, страхът и ужасният тъпън в ушите ми, пронизващата болка в сърцето ми така, както само един определен човек можеше да ме накара да я изпитам, така че да пожелая собствената си смърт. Но не съумях да намера достатъчно кураж в обеднялата си душа, поне да надзърна през решетките на затвора.
Джонах Майлс беше човека, когото не очаквах да срещна в известен дълъг период от време, открито се бях надявала и молела на Бога да не го зърна до края на дните си, до онзи прословут момент в центъра на ресторанта, който не само успя да накара стомахът ми да се свие на кълбо, но и масивното помещение да ми се стори твърде тясно. Бях го опознала достатъчно през годините за да бъда наясно, че той никога не удоволетворяваше никого с присъствието си, освен ако сам не пожелаеше и не намираше изгода от срещата, която да бъде в негова полза и интерес. И когато тази мисъл връхлетя в съзнанието ми, си дадох сметка, че появата му там зависеше от нещо, на което от дълго време бе сложена категорична точка. С фатален край.
Стиснах ръката на Джъстин, която захлупваше моята и я караше да изглежда малка и нищожна, каквата и се бях почувствала в сравнение с великана, от когото копнеех да избягам. Потърсих утеха в него, някаква минимална частица от щита, който се беше разгрумил на парчета в следствие на нежелана поява, но не я открих и се почувствах още по-застрашена. Черното петно пред погледа ми, само ми напомняше за ужаса, защото всичко се очерта да бъде оставeно на въображението ми. Виждах го, дори когато стиснах клепачи за да открадна няколко секунди, в които да открия погребаната ми смелост. Опасявах се, че колкото по-дълго време стоях с лице към него, толкова повече се засилваше шанса да ме открие из тълпата. Мигом се извъртях на безобразно високите си токове и упрях гърди в тези на Джъстин при неволния сблъсък, усмихнах се извинително и замаскирах шокът по лицето си в следващата секунда, в която проницателните му очи се насочиха към моите.
