Животът на Беатрис придобива смисъл в една обикновена нощ, прекрачвайки собствените си граници. Устремена да предотврати ежедневието си, се съгласява да бъде част от парти на свой съученик, за първи път. Щурият живот, който водеха връстниците й, не...
Ups! Gambar ini tidak mengikuti Pedoman Konten kami. Untuk melanjutkan publikasi, hapuslah gambar ini atau unggah gambar lain.
„Всеки човек вътре в себе си крие поне по един демон, пратен от Дявола, като изпитание."
(Думи 5050)
– За новият ангел в моята агенция! - проведи ръка напред, придържайки с грация стъклото изпълнено със скъпо шампанско, Скайлър изпълни лицето си с блага усмивка.
– За красивата ми и единствена дъщеря, с която никога не съм спирала да се гордея! - в очите на мама пробляснаха искрици на сълзи от радост, възхищение и гордост. Плашех се всъщност колко много това променяше всичко наоколо и каква реакция предизвикваше у всеки. Особено тази на Джъстин.
– За пренебрегнатият син, който само седи в страни и наблюдава процъфтяването на своята сестра, докато тялото му лети надолу към дъното!
Хуморът на Адам беше една забележителна черта, която по никакъв начин никога не е дръзнела да принесе сконфузност или смущение у хората които се намираха в неговата компания. Дори и с една от малоумните и безумни негови шеги, той винаги разведряваше обстановката и приканваше слушателите си тихичко да се изкикотят или безобразно да се засмеят.
– Наздраве! - отегчено сблъсках чашата си с отсрещните, а звукът между удрящите се тънки стъкла, беше толкова силен, че дори през шумоизолираните стени, съседите под нас го бяха чули. Дзън.
Мислите ми отново преминаваха от бряг на бряг, от една вълна на следваща и така до безкрайност - един и същи цикъл, който се преповтаряше на всяка една минута и когато си мислех, че всичко е приключило и съзнанието ми ще заеме своето място на трона на спокойствието, всичко се връщаше в началото.
Вече от двадесет минути се намирах в трапезарията, заедно със цялото си семейство и новите си работодатели - Скайлър и Антъни, чиито тела блажено бяха заели два от лъскавите посребрени столове, до този на Адам и майка, които се намираха от двете им страни. Коремът ми къркореше настоятелно, докато обонянието ми поемаше от миризмата на печена сьомга със смрадлика или пък от печено пиле с шафран, бял боб с гарнитура от хумус от тиква и карамел. Или може би от калкан с мус от скариди и зеленчукови спагети? Не знаех чия миризма на току що приготвените ястия поех в ноздрите си, но знаех, че ако речите им продължат още десет минути, ще се поболея от глад и скоро може би и щях да се нахвърля кръвожадно върху подносите.
