Tap out (BG Fanfiction)

Глава единадесета

"Не мисля, че съм способен някога да те оставя, повярвай ми."

(Думи 2534)

Бяха изминали три дни в които не поддържах контакт с Джъстин, опитите ми да се свържа с него бяха непрекъснато отказвани, а съобщенията ми със сигурност оставаха непрочитани. Всеки опит, да поправя грешката си, да потуша вината която гореше в стомаха ми, беше неуспешен, той не се пречупваше лесно.

Но нима вината беше само и изцяло моя? Знаех, че не трябваше да избухвам, да го нагрубявам, а да направя противоположното. Това беше едва началото да връзката ни, а ужасяващото му минало беше още прясно, колебанията ми си бяха напълно опровергани. Разбирах го, приех миналото му, имах нуждата той да ми отвърне със същото, защото това правеха двойките, нали? Разбираха се помежду си, не гледаха само своята гледна точка - двамата трябва да бъдат срещу проблема и да намерят решение да го премахнат.

Това ни куцаше на нас, а ако не успеем да намерим решение в което да го обновим, да го преразстем в разбиране, да си вдъхнем доверие, това ще убие връзката ни. Ще изпепели всяко чувство и всяка тръпка, а аз не съм сигурна, че ще го понеса. Страхувам се да го изгубя, ще дам всичко от себе си, най-малкото, за да го запазя в живота си за максилно дълго време, а ако е възможно и завинаги.

Четвърти ден. Сутринта ми започна с Адам, по-малкия ми брат, който закарах до сградата му за тренировки по футбол, колкото и да упорстваше накрая се съгласи. Адам беше като везна на настроения, в един момент беше активен - забавен, вършеше щури неща около себе си, беше първа писта на тренировките си, а в следващия беше мързелив, намусен и отегчен от всичко живо. В началото ми беше трудно да го разбера, мислех, че пубертета изиграваше главна роля в това, но с годините стигнах до извода, че Адам си беше просто такъв. Непредсказуем.

Докато шофирах из улиците на Ню Йорк, връщайки се обратно към дома, телефона ми позвъня. Дебелия шрифт изписах върху екрана пробуди интереса ми, беше Бруклин. Плъзнах с пръст по екрана и включих високоговорителя, внимателно гледайки оживения път пред себе си.

- Добро утро, Брук! - възкликнах жизнерадостно.

- Кое му е доброто ако мога да попитам? - сопна се тя, а през твърдния тон на гласа й можех да уловя различни смесеци на емоции.