Tap out (BG Fanfiction)

Глава тринадесета

"..Това беше взрив след който остана само пепел от спомени."
(Думи 4014)

Bea's Prov

Взирах се в просторната двуетажна къща вече може би от половин час, вкаменена и без никаква сила да продължа напред и да оставя всичко зад гърба си. Бях раздвоена.

Джъстин ми бе споделил своята "малка тайна", за която имах единствено само предположения които скришом бях забутала в най-тъмния и далечен ъгъл, на съзнанието си. Малките жокери през цялото това време заедно които получавах, емоционално ме подготвяха и имах едно на ум по всяко време. Но когато този момент настъпи, реалността ми заби силен шамар. Бях срината, премазана и оставена на произвола на съдбата. Колко иронично, умът ми извъртя очи.

Когато Джъстин ми каза истината, в първата секунда категорично отказах на съзнанието си да произведе идеята, че стоях до истински престъпник и убиец. Това не можеше да е вярно, това бе лош сън който не можех да прекратя, бях напълно парализирана и задълбочена в развоя на събитията. Тази любопитна част от мен винаги ми е разигравала лоша шега, но в онзи момент.., ми се искаше да се беше заличила и никога да не е имала шанса да съществува, да е част от характера ми.

Някога искало ли ти се е да върнеш времето назад?

Искаше ми се да върнех времето назад, да върна назад думите си които всяка нощ съзнанието ми инстинктивно формулираше преди да заспя. Или когато измежду редовете на ситните, черни, печатани думи тайно си пожелавах това да се случи на мен. Но никога не съм пожелавала това, никога, дори за секунда, през съзнанието ми не е преминавала подобна мисъл. Нима исках толкова много?

До преди час си мислех, че имам всичко за което някога съм мечтала, че имам перфектното момче до себе си което няма намерението да ме пуска от живота си - никога. Всичко беше прекалено хубаво за да е истина, за да продължи тази илюзия. Представата ми за Джъстин се срина със същата силa с която се бе сглобила, това беше взрив след който остана само пепел от спомени.

Всички случки и събития, свързани с Джъстин, съзнанието ми преплиташе на възел и ме връщаше обратно към спомените, прекарвайки ме обратно по същия път, принуждавайки ме да изживея отново емоцията. Собственото ми съзнание, умът ми, ме бе предал, тестваше издържливостта на сърцето ми. Тестваше колко удара е способно да понесе, преди окончателно да се разбие на хиляди части. За това отрицателно кратко време с Него, бях преминала през всеки един житейски опит, през всяко едно чувство, следователно и емоция. Той беше станал част от живота ми, огромно парче от пъзелът ми,  което беше решаващо дали той ще се довърши. А как ми искаше де се сглоби, да видя картината, изображението, което щеше да е жигосано върху целия ми живот завинаги. Нямах шанса да узнам това.