Tap out (BG Fanfiction)

Глава дванадесета

"Не се страхувам да задам въпросът, страхувам се какъв ще бъде отговора. "
(Думи 3592)

Justin's Prov

Какво ми правеше?

Изкарваше на яве най-доброто от мен, което криех с години наред от обществото, смачквах го на топка и го захвърлях в най-мрачния и студен ъгъл на душата си. Никой не се бе докосвал до тази моя светла страна, но тя го правеше. Нямам никаква представа с кое, защо, но имаше власт над мен която тя самата дори не осъзнаваше, не разбираше колко сила има върху тази разбита и тъмна душа.

Галех с кокалчетата на пръстите си, нежната й оголена кожа около рамената, съвсем внимателно и прецизно, сякаш беше направена от най-финото стъкло. Страхувах се да не я натисна по силно, а в следствие на това да се счупи. Беше толкова крехка и уязвима, невинна душа, чиста, а аз бях противоположността й. Без да се усети подлагаше животът си на риск, във всяка една минута прекарана заедно с мен, член на мафията, на една от най-смразяващите от ужас, престъпни организации.

Моята душа не беше чиста като нейната, беше мръсна и обляна в кръв и жестокост на свой ред, но в близост до нея - всичко в мен придобиваше цвят, но по дяволите аз бях петдесет нюанса увреден, всичко в мен е прецакано. Светлината в тунела, предизвикана като знак за спасение от Беатрис, беше далеч от това което се мотаеше из представите ми. Истината беше сурова, невъзможна за преглъщане, а ако я преглътнеш, имаше шанс тя да ти приседне, в последствие да те задуши и фаталния край те приветстваше за добре дошъл.

Не исках това за Нея.

Исках я до себе си - ръцете ми защитнически обвити около малкия й тас, натрапчивия мирис на канела с които винаги беше напоена кожата й, които ме подлудяваше при всяко вдишване, тъмните й шоколадови очи които по ирония на съдбата ме разтопяваха до неузнаваемост, плътните й подпухнали устни чиито вкус непрекъснато се въртеше в знанието ми при допирът им. Исках я цялата. Всяка секунда, всяка минута, всеки час.., и макар това да можеше да я нарани, бях егоист и желаех, имах нуждата тя да е там, да мога да я спася без значение вината която лежеше върху моя гръб. Не можех да я пусна, бях безсилен без нея, просто една загубена душа която вирееше наоколо, лесно ранима. Тя ми вдъхваше надежда за по-добър живот, за нов начин на съществуване, различен от този чието ежедневие бях наизустил като по часовник - преброявах секундите преди да се случи следващото действие, а след това започвах на ново със следващото.