Животът на Беатрис придобива смисъл в една обикновена нощ, прекрачвайки собствените си граници. Устремена да предотврати ежедневието си, се съгласява да бъде част от парти на свой съученик, за първи път. Щурият живот, който водеха връстниците й, не...
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
"Светкавици проблясват в погледа ти, а ти се въодушевяваш от прецизността с които изписват небосвода, но и строгия им вой който те плаши до смърт."
(Думи 3319)
Изминаха две, бавно влачещи се седмици откакто оставих Джъстин в онова кафене - разбит, объркан и с поглъщата го арогантност и самоувереност. Две седмици в които животът ми за пръв път от дълго време насам протичаше нормално, такъв какъвто беше преди да го срещна. Но и две ужасно тежки седмици, в които не бях докосвала меката му като кадифе кожа, месестите му топло устни, не бях усещала ефекът от допира му или от начина по който дрезгавината в гласът му ми разпраща хиляди иглички към гръбнака, карайки тялото ми да трепери от близостта му.
Плачех безкрупулно всеки ден, раздирах душата и сърцето си за него, за онова мистериозно момче което се беше внедрило в животът ми от изведнъж, беше грабнало всяка моя фибра, клетка, чувство за себе си. Толкова нагъл във всяко свое действие, но и толкова скромен, че да не навлезе отново в моя свят, от който го бях изритала като мръсно коте. Болеше ме по всички безбройни начини, но това не стигаше за да се пречупя и хвърля отново на вратът му, да поема мъжественият му аромат и да се почувствам като у дома си. Не можех, не трябваше.
Ежедневието ми беше придобило сиво еднообразие, скучно, което преди него, ми се струваше толкова оползотворен и удоволетворен. Всяка сутрин насилвах слабите и отпуснати мускули да се измъкна от леглото и да започна с неприязъм новия ден. Посещавах училище, глождейки ме вината, че бях пропуснала цял един ден, се захванах в ръце и осърдно обръщах внимание на всеки материал и давах всичко от себе си за да издигна успеха си на висоти на които винаги съм била. Умората обличаше кожата ми в дебелия си кожух, принуждавайки тялото ми да тежи повече отколкото беше, а да извършвам каквото и да е било действие с огромни мъки и пот на челото.
