Неонче

"Винаги има надежда. Не го забравяй"

-Субектът отваря очите си. - чух някакъв плътен глас.
-Но не ги отваря напълно. - чу се женски глас.

Да, ако някаква гигантска лампа не ми светеше в очите, щях да си отворя очите напълно.

-Къде съм? - попитах.
-На Киширъну. - отвърна женският глас.
-Какво е това?
-Планетата, която се обитава от възрастни. - ококорих се и подскочих от леглото, за което по чудо не ме бяха приковали, а само съм лежал.
-Боже мой, не! - извиках.
-Защо? Какво му е лошото?
-Планетата на възрастните... Възрастните. Възрастни хора. - продължаваха да ме гледат с неразбиране. - Колко пъти да повторя думата "Възрастни", за да се сетите? И после сте били по-добри от децата и сте разбирали по-добре.

Докато все още ме гледаха много умно, но всъщност нищо не разбираха, се огледах - исках да видя обстановката и съвсем спокойно мога да кажа, че не съм изненадан - бяло, черно и сиво. Възрастните, с които говорих, бяха облечени със сиви престилки, носеха очила, а косата ѝ беше вързана на кок. Той имаше добре поддържана брада и мустаци. Излъчваха студенина. Побиха ме тръпки и не ми се искаше повече да ги гледам в очите, но нямаше как да не ги - нямаше да е възпитано.

-Искаш да кажеш, че е лошо, че сме възрастни ли? - попита ме жената след 5-минутно мислене. Тя се доближава до истината, докато той продължаваше да гледа глупаво.
-А да не би да е хубаво?
-Хубаво е, разбира се. Можеш да правиш каквото си поискаш. - реши да се включи и той.
-Сякаш иначе не можеш. Да ви кажа, толкова студено гледате и приличате на толкова студени хора, че ще стана на ледена шушулка. За усмивка не сте ли чували?
-Усмивка ли? Какво е това? - попитаха ме и двамата.
-Ох, леле мале! Ето това е усмивката. - усмихнах им се.
-Ау, заслепявам се! - извикаха.
-Да сложим защитни очила! - след като си ги сложиха вече ме гледаха като ударени с мокър парцал.
-Субектът трябва да бъде затворен. Прави непознати досега за нас неща. - каза жената.
-Моля?! Нима не ви е позната усмивката?
-Не. - поклатиха глави в знак на отрицание.
-Горките... Съжалявам ви...
-Няма причина. И така сме си добре. - каза той.
-Защото не знаете колко още по-добре ще се почувствате, когато се усмихнете.
-Няма да правим странни за нас неща. А и не ни изглежда много зряло. - е, сега вече ме ядоса.
-Субектът от мъжки пол се прави на интересен. - изгледах го на кръв.
-А така ето, че проговори на нашия език. - отвърна ми той. Не разбра, че го казах саркастично.
-Безнадеждна работа. Трябва да се махна оттук. А всъщност защо съм тук?
-Беше припаднал. - каза ми жената.
-Ясно... Добре, благодаря ви, беше ми приятно, но трябва да тръгвам. - видях един прозорец и реших да полетя през него.