Неонче

"...толкова лесно ще се отървеш от мен?"

През очите на Тони

Стана късно. Доспа ми се. Отидох си в стаята и легнах. Заспах веднага. Сънят ми в началото беше приятен. Пак бях там. В онзи прекрасен свят, с под, направен от шарени облаци, без лошите неща, които ги има в болезнената реалност. Свят, в който всичко е положително. Обаче сега видях този свят по-отблизо. Летях си измежду всички хубави неща, докато изведнъж не се озовах на шарените облаци. Толкова са меки. Момент. Как мога да ги усетя? Погледнах към краката си и видях, че съм бос. После погледнах дрехите си. Бях с широка шарена тениска и къси панталони, отново шарени. Вървях по облаците, които се бяха оформили като пътечка. Около мен имаше много дървета, които си бяха като тези в реалността. Птичките си пееха, пеперудите си летяха. За пръв път виждам толкова красиви пеперуди. Идваха по пръстите ми, както и калинките. Вървях, без да знам къде отивам. Вървях, докато не видях в далечината един красив замък. Замък ли? Беше толкова огромен, всякаш е съчетание от няколко замъка и много имения. За разлика от другите замъци, този дори нямаше порти. Там влизаха и излизаха животинки, хора, растения, говорещи коли и устройства. Всичко беше живо. Всичко можеше да чувства, да говори, да пее, да се наслаждава на живота. Стигнах до замъка и влязох. Всякаш влязох в град. Беше много красиво, много шарено, много весело. Нямаше нито едно тъжно същество. Началото беше като площад с под в цвяр екрю и сгради, които много приличаха на малки къщички, в светли цветове. Всички вървяха минимум по двама в група. Само аз бях сам. Имаше много групи, но все пак имаше и някакво пространство. Не знаех защо съм тук, нито какво ще се случи, но знаех, че не бих отказал да живея тук. Не знаех нищо за това място. Какво има, какво няма? Нищо. Тогава усетих нещо на дясното си рамо.

-Извинете. - всякаш чух детски глас.
-Да? - обърнах се и видях фея, с лилави крила. Имаше лилави очи и лилава коса, вързана на опашка.
-Случайно да знаете къде е "Барчето"?
-Честно да кажа не знам кое къде е. За първи път съм тук.
-И аз така. Работата е там, че не знам как да се свържа с приятелите си. Казаха, че ще ме чакат в близост до началото на града, но не ги виждам.
-Как изглеждат?
-Те са феи като мен. Крилата им са в светли цветове. Косите им са на две и три плитки, отново в светли цветове. Има и едно момиче
-Хмммм... - замислих се. Къде ли може да са тези неини приятелки? Нещо накара очите ми загледат надясно. Видях руса, дълга и права коса. - Теса! - изкрещях и се затичах радостно към нея. - О. Извинете. Припознал съм се. - сведох глава.
-Стори ти се, че видя някоя позната ли? - пита ме феята.
-Да.
-Хеййй, не се натъжавай. Ще я видиш. Не се тревожи.
-Теса! - отново видях една руса коса. Уви, отново не беше тя. Много исках да я видя. Да ѝ кажа, че е права. Да ѝ кажа, че наистина Тони, който познават, някъде е скрит, но скоро ще излезе наяве. Да ѝ кажа, че не искам да се караме. Никога не е било приятно, когато се скараме.
-Хей, виж там! - посочи феята. - Там има момиче с руса коса.
-Може наистина да е тя. - вече бях изгубил надежда.
-Изгубил си надеждата, но в повечето случаи, точно тогава тя идва. Погледни и виж дали е тя.
-Добре. - погледнах и я видях. Наистина беше тя. Теса. - Теса! - изкрещях и се затичах към нея. - Теса! Теса! Теса! - всеки момент щях да се разплача. Тя се завъртя, като ме удари с косата си. Гледаше студено. Много студено.
-Хей! Тази е една от приятелките ми! - възкликна феята.
-Фисииии!!! - Теса я погледна, усмихна ѝ се и я прегърна. Значи феята се казва Фиси. Докато се усетя, тя изчезна. Теса ме погледна и разбра колко неловко се чувствах.
-Да, Тони, кажи. - толкова студено ми говореше и ме гледаше, че чак си помислих, че ставам ледена шушулка.
-Аззз...амии...ъъъммм... - тонът ѝ, погледът ѝ...сринах се...буквално не знаех какво да ѝ кажа.
-Имаш ли нещо да кажеш?
-Да, но...
-Но какво? - повдигна вежда. Сега вече съм сравнен със земята.
-Но...ъъъммм...ами...
-С кой Тони говоря? - отново повдигна вежда.
-С...мен...?
-Аха, аха, аха разбрах. Говоря с последователят на "Великият господин". Всъщност вече може би ти си "Великият господин"?
-Ъъъммм... - ококорих се.
-Последовател на "Великият господин", а може би вече "Великият господин"... - това изречение се повтаряше, докато около нас настъпваше тъмнина, която накрая ни обзе напълно.