Неонче

"Предположих, че си ти"

Бях си намерил един много хубав научно-фантастичен сериал и си пуснах една серия, която беше дълга 40 минути, като всички останали от този сериал. Чудех се какво ли би било, ако и ние живеехме в такъв свят? В който свръхите не са под заплаха. В свят, в който мирът, добротата, любовта, с други думи - всичко най-добро царува. В свят, с който всички са равни. В свят, в който...
-*звънец* - беше Теса. Изкара ме от разсъжденията ми. Отдох да ѝ отворя. Тя беше с обичайната си усмивка на лицето.
-Хеййй! - помахах и застанах така, че да влезе вътре и заключих входната врата.

През очите на Мони

Белчето и Теса тъкмо си тръгнаха, а на мен ми оставаше само да завъртя ключа и да вляза в блока. Щях да го направя, когато усетих ръка на рамото си.

-Да, Стефан? - казах с монотонен глас без да го гледам.
-Откъде знаеш, че съм аз?
-Предположих, че си ти. Няма кой друг да е.
-Интересно.
-Много.
-Ще спреш ли да се правиш на интересна?! - изкрещя, завъртя ме, удари ме по дясната буза и ме блъсна във входната врата. Той обича да вижда чуждото нещастие, а пък моето щастие ще е той да се махне от тук час по-скоро, затова не обещавам, че ще спазя доброто поведение.
-Не се правя. - отвърнах без промяна в гласа ми.
-Правиш се!
-И как?
-Като се държиш така!
-Да...не е приятно, нали? - усмихнах се нагло.
-Слушай! - сви юмрук и го вдигна над мен.
-Ще ми посегнеш ли отново? Хайде давай! Това само показва колко си зле.
-Ах ти! - посегна, но хванах юмрука му и го стиснах, в резултат, на което той падна и изпищя.
-С твоите камъни, по твоята глава. - засега добре. Не използвам силите си, но ако продължи, няма да мога да се въздържа. Ето защо, ще се опитам да забързам нещата. - Имаш ли нещо да казваш или тъкмо си тръгваше? - Досега го гледах нагло, а сега повдигнах вежда.
-Как може да си толкова жестока? - в очите му...този странен блясък...сълзи ли има?
-Щом се държа така с теб, значи си има причина и тя си самият ти.
-И какво съм ти направил? - той сериозно ли?
-Ти сериозно ли? - повдигнах вежда. - Чак не мога да повярвам, че питаш.
-Не мисля, че съм ти направил кой знае какво.
-Откъде ли да започна?...19 септември миналата година, когато така хубавичко ми наряза косата, че носих перука няколко месеца. 25 септември отново в осми клас, когато с онова твое просволуто ножче успя да ми направиш няколко разреза на ръката и за разкош ги заля с огромно количество спирт. Чудя се как така ме извади ножчето си сега?
-То се изпари. Стана на прах и изчезна.
-Чудесно! - възкликнах. - Едно от трите неща, с които можеш да ме зарадваш! Та така. Имаше една лека пауза, в която си провокирал част от класа срещу мен, с която ме наднахте на 20 октомври веднага след училище. Мога да продължа с осми клас, но ще прескоча тези ужаси и ще отида в края му, когато точно в деня на завършването ме преби по възможно най-зрелищния начин. Така...време е за тази година. Ще прескоча септември по време, на който месец се опитваше да си правиш какви ли не шеги с мен и ще отида на психическите ти атаки към мен, които бяха през 3 дни. Какви ли не заплахи, клетви, обиди и какво ли още не. Включително и днес. Не стига, че се занимаваше с мен, а и с Хорхе. Просто ме знам какво да кажа за теб. Тук е моментът да те питам какво съм ти направила? За разлика от теб имам правото да те питам. - той замълча, а и дори не се изправяше. Стоеше седнал на земята. - Явно нямаш намерение да ми отговориш. Добре. Тогава да ти пожелая приятен следобед. - казах и влязох в блока. Този човек направи какви ли не неща и нямам никакви намерения да го слушам. Вече просто ми дойде до гуша. Каквото ще да става, вече няма да му мълча. Тези белези, които са ми останали от действията му, няма да изчезнат, но поне да види какво е чувството, да те тормозят психически, защото психически тормоз е по-страшен. Качих се в асансьора, избрах си тринадесетия етаж и тогава се случи нещо странно. Излязох от асансьора. Лампата мигаше много ожесточено. Чувах гласове. Полудях ли? Какво се случва с мен? Ситуацията се напрегна още повече, когато видях една черна фигура с бяла маска пред вратата ми. Маската описваше големи черни очи и широка черна усмивка. Стоеше и ме гледаше без да прави нищо. Реших бавно да се отдалеча и да сляза на площадката между тринадесетия и дванадесетия етаж, където да си отворя портал, с който да се прибера вкъщи. Е да но по стълбите бях с гръб към долният етаж като се бях хванала за парапета. Тук е моментът да ви кажа, че ви призовавам да не правите такива неща, защото може да си изпатите. Ето така си изпатих аз. - Хлъзнах се на предпоследното равно стъпало и щях да падна, ако не ме беше хванало нещо. То също беше черно.
-Ти! - каза ми то и ме хвърли на площадката. - Идиотка! За каква си се помислила?! Ненормалница! - каза и се изпари. Бях шокирана, но бързо се съвзех, отворих портал и влязох вкъщи.