Неонче

"О, вярно, че обещах да купя нещата!"

-Томи, сигурен ли си, че знаеш какво правиш? - попитах го и не скрих притеснението си.
-Спокойно, Тони, не за първи път готвя. - отговори ми с толкова спокоен тон и все пак се усещаше и мелодията на лудостта.
-И как са завършвали нещата?
-Доста сполучливо.
-Сигурен ли си?
-Дап.
-Погледни ме! - леле, колко нисък глас изкарах. Уплаших се от себе си.
-Яденето ще изгори.
-Добре, хайде, няма да правя от мухата слон.
-Така ще е най-добре. Оле, забравил съм олиото на балкона, а ми трябва още. Ще ми го донесеш ли, моля те?
-Разбира се. Ей сега се връщам.

Излязох на балкона, намерих олиото и тъкмо щях да се обърна и да се запътя към кухнята, когато нещо избухна. Изплаших се и се стъписах.

-По дяволите, не намирам пожарогасителя! Тони, къде се скри, ела да изгасиш пожара! - Томи изпадна в истерия.
-Идвам! - добре, че разстоянието от балкона до кухнята е много малко, че с 5 крачки и вече бях вътре.

Ох, леле мале! Цялата печка гори...

-Съвземи се и бързо го изгаси! - Томи ме буташе.
-Пусни ме и ще го изгася!

Огънят се разрастна и набързо стигна до нас. Томи подскочи и се уви около мен.

Накрая го изгасих и едновременно с това оправях щетите и махнах дима.

Вече спокойно можем да кажем, че всичко е наред.

-Душице златна, благодаря ти! - целуна ме по бузата. Това, че беше весел, сякаш досега сме били на цирк, ме сепна напълно.
-Ъм, мисля, че вече можеш да ме пуснеш. - изражението ми му даваше да разбере, че в момента съм всякакъв, но не и весел.
-А, да, добре, извинявай. Накрая съвсем се увлякох. Извини ме. - отпусна схватката си.
-Вече мога да дишам свободно. - усмихнах се. - Беше си забил ноктите в мен, ей! Кожодер ли си? - засмях се. - Да не говорим как се беше увил като змия. Щеше да ме удушиш. - и той се засмя.
-Моля ти се, Неонче, това е невъзможно.
-Ау, така ли, Кидкинг? Ми не е късно да промениш нещата.
-А, не, не искам. Чудно ми е какво съм направил, че така да пламне. Как стана този номер? Имало е нещо, което е било близо до котлона...
-БУТИЛКАТА! - извиках паникьосано.
-Каква бутилка?! - изплаших го, подскочи, ококори се и се хвана за главата.
-Газовата бутилка! Спряна ли е?!
-Ей сега. - отиде до бутилката, която беше точно до печката, и я изключи. - Готово, изключена е. - усмихна се.
-Чудесно. - и аз се усмихнах.
-А сега да помисля какво да сготвя.
-М-моля?!
-Е, недей така, за първи път ми се случва. На всекиго може да се случи.
-Прав си, извинявай. И все пак да те питам дали няма да е по-добре, ако довечера бъдете на салати?
-С домашно гриловани зеленчуци ли? - въодушеви се.
-Не.
-С домашни крутони?
-Не.
-С домашно сварена царевица?
-Не. Най-обикновена салата, която само нарязваш и овкусяваш.
-Добре. Съгласен съм. И без това не е нужно през лятото да се готви така. Ще направя някаква салата довечера и готово.
-Прекрасно.
-Проблемите са решени.
-Точно.
-Да.
-Абсолютно. - телефонът му звънна.
-Да, Аври?... Не беше ли за 13:30?... Добре, добре, веднага тръгвам. - затвориха. - Уговорката ми с Аври била за 13:00, не за 13:30. - засмя се нервно.
-Какво чакаш? Преобличай се!
-Веднага! - изстреля се към стаята си и след около 3 минути излезе оттам.
-Мили мой, това не си ти.
-Какво искаш да кажеш?
-Откога Томи, когото познаваме, носи толкова черно? Къде отиде папагалът?
-Ще се срещам с Аврора, ако ще обмислям съвместен живот с нея в бъдеще, ще трябва да съм пó... Сещаш се... Не знам как да го обясня.
-Грешиш. Трябва да бъдеш себе си, а не някого другиго. Ако така се променяш заради човека, с когото един ден може да живееш, до живот ли няма да бъдеш себе си?
-Ами... Да? - изледа ме, сякаш съм учителката по химия и го изпитвам на дъската, а той отговоря с отгатване.
-Да, ама не! Бъди себе си. Откъде взе тези дрехи?
-От гардероба на баща ми.
-Върни ги в гардероба му и си облечи хубави и шарени дрехи. Черното не отива нито на душата ти, нито на външността ти.
-Офф, от мен да мине. - изпуфтя и отново излезе от кухнята.
-Да, точно, от теб да мине. - засмях се.
-Не е смешно! - викна и затвори вратата на стаята си. След малко излезе с шарени дрехи.
-А, е това е Томи, когото познавам.
-Още малко и усмивката ти ще стигне до скалпа ти.
-А твоите устни ще стигнат до обувките ти.
-Стига си се смял!
-Стига си се мусил! Извади една от красивите си усмивки и тръгвай за излизането.
-Добре, добре. - сякаш не се радваше много. С един мах с дясната си ръка спрях времето.
-Томи, всичко наред ли е? - попитах го загрижено.
-Да... Да, наред е.
-Ще ти прочета мислите, ако не ми кажеш истината.
-Голям изнудвач си! - опита се да се усмихне и стана, но усмивката едвам се виждаше. - Не, не е наред. Не мога да се разбера със себе си - тя или той?
-Нали затова са тези срещи насаме, за да разбереш.
-Но дали това е правилният начин?
-А да не би да си общувате от разстояние да е по-добрият вариант?
-И ти си прав... Страх ме е... Това е истината.
-И от какво по-точно те е страх?
-От това, което може да се случи. Може да се случат какви ли не неща.
-Но ако не го направиш няма как да знаеш какво да направиш. Сега си в режим на чакане, което не е по-доброто. Трябва да го направиш. Да, възможно е да те заболи, но е възможно и да полетиш от щастие. Ето защо както се пускаш цитирам: "Смело и безотговорно" в опасни и животозастрашаващи ситуации, така трябва да направиш и сега. А сега отивай на срещата и ще видим какво ще се случи. Каквото и да стане, знай, че така е трябвало да стане. Така е било писано.
-Дано си прав. Добре, ще отида, а пък каквото стане.
-А така. Хайде тогава. Да ти върви по вода. - усмихнах се.
-Благодаря!