Неонче

"Няма я!"

По пътя и двамата мълчахме. Поглеждах лицето ѝ от време на време. Беше умислена и тъжна. Какво ли се е случило?

-Теса... - питах я с половин уста.
-Кажи. - усмивката я нямаше. Наистина нещо не беше наред.
-Какво се е случило?
-Тоест?
-Защо си без настроение?
-Разбрахме се да не говорим на тази тема, защото не ти се говори. - не знам как да определя тона ѝ. Беше и тъжна, и ядосана, а същевременно се опитваше да бъде весела.
-Заради това ли си без настроение?
-Да.
-Недей. Моля те. Недей.
-Какво "Недей", Тони? Какво "недей"? - искаше да повиши тон, но нещо я спираше.
-Има ли смисъл?
-Да, Тони! Има! - не исках, но успях да я ядосам. Крясъкът ѝ беше много силен. Не го очаквах.
-Моля те, не се ядосвай. Не исках да те ядосам. Съжалявам.
-Няма нищо. И аз съжалявам. Не биваше да крещя така.
-Няма за какво да се извиняваш. Ядосах те.
-Не си. Бъди спокоен.
-Не вярвам, но щом казваш.
-Повярвай. Така е.
-Май криеш нещо.
-От теб нищо не мога да скрия, затова и не се опитвам. - най-накрая се засмя. - Пристигнахме! - усмивката ѝ се завърна напълно.

Отидохме весели и засмяни, но там нещата не стояха така. Анна, Иви и Стела бяха прегърнали едно момиче, Белчето гледаше нещо на телефона, а всички останали бяха седнали и не знаеха какво да правят. Всички плачеха.

-Няма я! Няма я! Няма я! - момичето плачеше и крещеше.
-Ще я намерим. - каза ѝ Иви. - не се тревожи.
-Този човек, ако може да се нарече човек, е ужасен. - каза момичето.
-Няма да е лесно, но ще се справим. - каза ѝ Анабел.
-Изи, спокойно. Ще се справим. - каза ѝ Стела.
-Изабел ли се казваш? - пита я Белчето.
-Да. - сълзите ѝ се стичаха по лицето ѝ. - Дали това ще помогне в намирането на Джун?
-Все още не знам. - каза ѝ Белчето. - Ще направя всичко възможно, за да я намерим.
-Всички ще направим всичко възможно. - каза Теса. Беше много сигурна в думите си. - Какво се е случило?
-Той отвлече най-добрата ми приятелка.
-Той ли?! - тя се сепна. - Кой е той?
-Казва се Чоколин. Ужасен е. Много е силен. С Джун не успяхме да го спрем.
-Как да го спрете? - питах я.
-Заледих пътя и стрелях по него със сняг. По чудо си беше решил, че няма да лети, а ще върви. Каквото и да се прави, няма да го спрем лесно.
-Тоест...ти имаш сили да владееш леда и снега? - Пита я Мони.
-Да.
-Чудесно. - каза Моли.
-Какво чакаме? - пита Итън. - Да тръгваме!
-Вече можем! - Белчето изкрещя весело. - намерих местоположението му! Трябва да отидем до телевизионната кула!
-Да тръгваме! - каза Стела.
-Как ще отидем до там? - пита Иви.
-Много ясно как. - Мони се усмихна и направи портал.
-Защо е толкова надалече от нас този портал? - пита я Томас.
-Още се уча. - засмя се. - Радвайте се, че поне успях да насоча портала към правилното място.
-Да тръгваме! - каза Анабел.