Неонче

"Доста интересна игра"

През очите на Томи

Скачах като акробат от дърво на дърво. Доставяше ми огромно удоволствие, въпреки че изглеждаше опасно. Как изглеждаше, то си беше! Но пък нали няма да пострадам, ако стане нещо лошо, така че всичко е наред.

Чувствах се истински жив! При всеки скок усещах как се нося по въздуха.

Около мен се появиха много странни пеперуди. Някои по-големи, други - по-малки, но всички блестяха и като че ли светеха. Или не? Не знам, не съм сигурен, трудно е да определиш дали нещо свети денем. При поредния скок една много особена бяла птица се блъсна в мен. Изгубих контрол над ситуацията и паднах от високо. Не заболя, защото използвах силите си. Бързо се изправих, поизтупах се и погледнах напред.

Майко мила! Откъде се взе този водопад? А това розовеещо небе? И цветът на тревата бе необичаен. Доста по-яркозелен от обикновено. И дърветата бяха различни - откъде дойдоха тези японски вишни? А тези зайчета? Какво е това чудо?! Не знаех за съществуването на тази част от красивия ни парк.

Навлязох в това вълшебно пространство. Зайчетата става все повече и повече, появи се доста малка рекичка... Какво се случва тук? Да не би да сънувам? Щипнах се. Ако това е надежден начин да се разбере дали човек спи или не, то тогава съм буден. Едно зайче ме хвана за дрехата на вълшебника и ми даде знак да тръгна след него.

То ме отведе до един голям, представете си цветът е естествен, а именно кафяв дънер, а върху него с гръб към мен във въздуха... Как да го кажа, може би висеше една човешка фигура с яркожълти криле като на орел, но големи като на ангел. Беше облечена от горе до долу в бяло: бял суитшърт и качулка (не ѝ ли е горещо?), бели къси панталони (навярно компенсират дългия ръкав), бели високи обувки (а защо не е със зимни обувки?). Зайчето скочи до висящата във въздуха фигура и тя плавно се принизи, стъпвайки на дънера. Крилете буквално се изпариха. Вълшебната картина отстъпи място на действителността. Човекът се обърна към мен.

-Здравей! - каза ми с весел висок глас.
-Привет! - отговорих също с весел тон. - Досега не съм те виждал тук... Нов ли си? Играеш ли с нас?
-Всъщност не, не играя. Отдавна идвам тук сам.
-Но защо сам?
-Защото никой не ме разбира.
-Но как така?
-Дълга и широка, не ми се обсъжда.
-Добре, щом не искаш...
-Ти трябва да си Томи, нали? Известен още като Кидкинг.
-Същият. А ти как се казваш?
-Жоро съм, но може да ми казваш и Въображенко.
-Въображенко? Чакай, да не би да идва от "въображение"?
-Сече ти пипето! - кимаше одобрително и показа вдигнат палец.
-Чакай отново... Да не би да си... Свръхо?
-Абсолютно! - вдигна ръце във въздуха, а от тях фръкна блестящ прах.
-И силите ти са свързани с въображението ти?
-Ти наистина си много умен, сладък! - ъм, какво? Игнорирах обръщението.
-Събрах две и две - не е толкова сложно.
-Защото имаш бъбреци в главата си! - през цялото време интонацията му беше доста въодушевена, енергична. Започнах да подозирам нещо:
-На какви хапчета си? Струваш ми се необичайно щастлив за самотуващ свръхо..
-Нашите са си вкъщи, така че не самотувам постоянно.
-Аха, дообре. А какво те води точно тук? - Жоро отново се обърна, но този път за да говори:
-Тук мога да бъда себе си и да видя на живо лика на въображението ми. Тук се чувствам като в стаята си у дома. Разликата е, че тук въздухът е чист. - проговори със сериозен, задълбочен в изказването тон. - Понякога изпитвам нужда да отделя от себе си фантазията си и да я видя в реалността, да я видя с очите си, а не само в главата си. Така създавам въображаема реалност, в която да се почувствам добре. Доста време плаках и страдах и доста време ме измъчваха в онзи диспансер. Вече знам колко е ценно времето, колко е важно да можеш да се усмихваш, колко безценно е да си свободен, колко хубаво е да си жив и да го усещаш и да се наслаждаваш на всяка нова глътка въздух, колко хубаво е да си себе си... Мога да продължа да изреждам, но мисля, че схвана мисълта.
-Мда... - присви очи и се загледа във вълшебната ми одежда.
-А ти защо си облечен със... Странна нощница?
-Това не е нощница! Вълшебник съм!
-Ах, извинявай. - усетих лека нотка на сарказъм в думите му. - Какво събитие има сега в парка?
-Ролева игра.
-С магьосниците, покровителите, вампирите, зомбитата и какви ли още не?
-Мхм, същата.
-Доста интересна игра. Участвах, когато преди няколко месеца пак я играеха. Най-хубавото е, че няма хора с привилегии, никога няма предварително избран победител, винаги е различно. По време на този вид игри играчите завързват нови запознанства, че дори и отношения на по-високо равнище...
-Възможно ли е?
-Досега винаги се е случвало. Ще се учудя, ако сега не стане. Гръм да ме удари няма да повярвам.
-Хей, ти, ела тук! - алтов глас смрази и двама ни. Едно момиче от групата на варварите се настърви към мен. Навярно искаше да ме изключи от играта.
-Ами, Жоро, беше ми много приятно, пак ще се видим, но сега ще бягам. - усмихнах се.
-Чакай, мога да ти помогна.
-Че как? - попитах учуден.

Момичето, въоръжено с брадва, доближаваше все повече и повече. Въображенко издигна много дървета, чиито корони скриха слънцето, съответно при нас долу на земята нямаше достатъчно светлина.

Варварката запали факла и започна да обикаля в търсене на плячката си, сиреч търсеше мен. Чудех се какво да правя:
1. Да избягам от въображаемата гора;
2. Да я търся и да я изключа от играта;
3. Ако ме намери, да ѝ се оставя ли? Или да се съпротивлявам до последно?

Настана пълна каша в главата ми. Помислих и реших да избягам от гората. Тръгнах в една посока и бях категоричен, че ще изляза от това място без проблеми. Вярвах в това до момента, в който не видях момичето на сантиметри пред себе си. Докато се усетя тя завъртя брадвата във въздуха и "ми отсече главата". Как става това ли? Много просто. Както ако я докосна и кажа "замръзни" трябва да замръзне, така и тя като ме докосне с гумената брадва и каже, както в случая "отсичам ти главата", по правилата съм длъжен да облека думите в действия и щом махат главата от раменете ми, то значи напускам играта. Въображаемата гора изчезна. Варварката си тръгна. До мен дойде Жоро:

-Много лесно се даде. - засмя се той.
-Не чу ли как говори, не се ли стъписа и ти, не видя ли гневния ѝ поглед, не усети ли желанието ѝ за победа? При мен е удоволствие от самата игра, не държа на победата.
-Чудесно! И все пак мисля, че спечели нещо.
-Какво?
-Ново другарче. - усмихна се.
-Имаш право. - отвърнах на усмивката.
-Искаш ли отново да създам онзи пейзаж и да се разходим из него?
-Защо пък не? Малко разходка из красотата няма да навреди.

Той се усмихна и с един мах на ръката си върна вишните, водопада, зайчетата... Всичко, което видях преди малко. Явно съм останал със зяпнала уста, защото Жоро ми каза:

-Ако сега си отваряш толкова много устата какво ли ще бъде, когато видиш красотите до края. - засмя се.
-Искаш да кажеш, че има какво още да се види, така ли?
-Разбира се!

И тръгнахме на разходка из яркозелената трева. Видяхме една розово-лилава река - водата беше в различните нюанси на двата цвята. Видяхме въображаеми цветя, смеска от истински цветя, но с необичайни цветове и блясък. Ох, не ми се иска да напускам тази въображаема реалност! Тук е толкова приятно и спокойно!

-Много се радвам, че ти харесва! - усмихна се. Усмивката му беше превъзходна - потъваш в нея... Искаш само нея да виждаш! - Хубавото на дарбата ми е точно това, че мога да създам каквото си поискам и после да го накарам да изчезне, когато си поискам, при това без да остави следа.