Неонче

"Няма да го направя!"

През очите на Тони

Тръгнах си и се отправих към вкъщи. Беше странен ден. Досега ваканцията никога не е минавала толкова бавно. Това ми харесва.

-Тони! - чух гласа на Теса. Обърнах се и я видях.
-Здрасти, Теса. - казах.
-Има ли нещо? - пита ме. - Изглеждаш уморен и уплашен.
-Да, уморен съм. Беше дълъг ден.
-Да...дълъг беше...
-А ти? - питах я.
-Какво? - сепна се. Явно не е очаквала да я питам каквото и да било.
-Изглеждаш много тъжна и замислена.
-Не...няма такова нещо... - опита се да се усмихне, но усмивката ѝ е истинска само когато всичко е добре, а сега явно имаше нещо, което я притеснява. Личи си кога усмивката ѝ е онази така хубава, топла, прекрасна и можеща да оправи настроението на човек за минимум 3 дни напред и кога се опитва да имитира тази истинска усмивка. Разликата е видима, а тонът на гласа ѝ дава още по-голяма яснота, че има нещо.
-Теса, знам кога усмивката ти е истинска и кога не е. - повдигнах вежда и се засмях леко.
-Казах ти - няма нищо. - вече не искаше да ме погледне. Косата ѝ скри лицето ѝ и не можех да я видя. Какво да направя сега? Как да разбера какво има? Искам да ѝ помогна, а тя всякаш бяга. Ще се пробвам да ѝ прочета мислите. След като няколко пъти въртях очи, нищо не се получи. Все пак казах, че ще се опитам. Сигурно не мога, защото не съм тренирал тази сила, но няма да се откажа.
-Какво правиш? - пита ме.
-Нищо.
-А защо въртеше очите си?
-Ами аз...ъмм... - ами сега? Какво да направя? - Аз...
-Да, ти. - всякаш ми беше ядосана. Защо говори с такъв тон?
-Просто си въртях очите...знаеш, обичам да го правя.
-Хммм...добре. - повдигна рамене. Този път усмивката ѝ беше истинска.
-Върна се усмивката ти!!! - изкрещях радостно.
-Така ли?
-Да. Нима не забеляза?
-Не.
-Теса. - издишах силно и заговорих с много сериозен глас.
-Тони. - не се уплаши.
-Има ти нещо. Усещам го. - не, наистина, буквално го усещах някъде в мен. Всякаш съм нея и знам как се чувства в момента. Изпитва смесени чувства.
-И какво усещаш? - подвигна вежда.
-Смесени емоции.
-О. - явно това беше единственото, което можеше да каже.
-Хванах ли те на тясно??? - засмях се съвсем леко и я побутнах по рамото с рамо.
-Амиии...
-Амиии??? - избягваше очен контакт с мен, но изведнъж нещо се промени. Изгубих усещането, а тя ме погледна всякаш разговорът ни не е осъществил по начина, по което се беше.
-Не. Нищо подобно. Пак казвам. Просто съм уморена.
-Наистина ли? - питах я.
-Да.
-Добре тогава. Като казваш това, на това ще вярвам.
-Благодаря. - имаше лек сарказъм в говора ѝ.
-Моля.
-Колко бързо минахме през парка. Виж, вече сме почти до вас.
-Кога стигнахме тук толкова бързо???
-Ехе. Чак се ококори. Така става като се води разговор. Времето всякаш минава по-бързо.
-Така е.
-Ами добре, ще тръгвам. Чао. - пак беше с фалшивата си усмивка. Притеснявам се за нея.
-Чао.