Неонче

"Това не беше Мони..."

През очите на Тони

По пътя се срещнахме с още няколко банди пазачи, които моментално превръщах в наши помощници, благодарение на което можехме да се изправим пред заветните порти с цяла армия. Обаче се чудехме какво по-точно да направим? Най-напред как да влезем - с олелия или тихо? После да разберат ли, че имаме помощници? След това дали ще се справим само ние без останалите, които все още ги няма? Да ги изчакаме ли или ще се присъединят впоследствие? Докато умувахме, буквално от нищото една малка нота дойде при нас. Уголеми се и тумбачето ѝ се превърна в картина:

-Здравейте, приятели, Тоби съм, да знаете, че съм вътре.
-Вътре ли?! Сам?! - извика Зѝло.
-Мдап, съвсем сам самичък съм.
-Ти добре ли си?! Как ще влизаш сам?!
-Ако не всички, то поне един от нас трябва да отиде при него. - каза Филип.
-Но кой ли да бъде? - попита Миши.
-Трябва да е някой, който да може да става невидим. - каза Томи. - В случая само Анабел, Филип и Тони отговорят на това условие.
-Обаче трябва да може да минава и през твърди повърхности. - намеси се Ани.
-Тоест Миши и Тони. - каза Филип. - Очаква се да нямат дупки по стените, т.е., ако сме Ани или аз няма да можем да минаваме през повърхностите.
-А защо да се очаква да не са си пробивали стените? - попита Томи.
-Да не забравяме, че това е дворец, а не съвременна жилищна сграда.
-Охо, повярвайте ми, този дворец е много съвременен. - информира ни Зѝло.
-Дали разбиранията ни за съвременност съвпадат? - пита Миши.
-Надявам се... - отговори шивонът. - Стените на двореца са идеално гладки и нямат никакви отвори. На цвят са бели с по няколко златни линии на стена. На всеки ъгъл има пазачи. Разполага и с вентилация. Сигурно момчето, което ни се обади, е в шахтите. Там е най-безопасно, но това не означава, че е напълно безопасно. В двореца на лудия злодей опасностите се крият навсякъде. Има затвор, тъмница, зала за мъчения... Горко ви, ако попаднете там...
-Ясно, значи може да се каже, че схващанията ни съвпадат, обаче стигам до извода, че вътре трябва да влезе събирателен образ на някои наши черти. Работата е там, че ни трябват и другите. - каза Филип.
-Трябва да е хладнокръвен и спокоен като Ники, с щипка лудория а ла Томи, щедро поръсен със силите на Тони, с черпак с чара и разума на Теди... - Миши започна да създава образа, но Анабел не издържа и каза възмутена:
-То ако е така, ще стане манджа с грозде накрая.
-Нека влезем всички. - предложи Томи.
-Още една нота. - каза Зѝло.
-Хей, хора, къде сте? - попита Тоби. - Другите вече са вътре и не че е повод за хвалене, но някои са заловени, а Мони изпада в нервна криза... Малее, всичко е лилаво... А! А тези портали към... космоса? Към слънцето? Ох, много блести! Приятели, идвайте, Мони трябва да бъде спряна преди да е допуснала непоправими грешки. Идвайте всички до един! Нотата ще ви насочва към най-горещите точки в палата.
-Ей, кой си ти?! - един пазач хвана Тоби в шахтата.
-Приятели, бързо, иначе замина. - прати целувка. - Чао, обичам ви! - затвори.
-Стана мазало... - каза Томи.
-А не бе... - отговори Анабел.
-Бързо да влизаме! - каза Филип и се отправи към двореца.
-Спри! - викна Миши. Филип се сепна и замръзна на място. - Да бързаме ли да се втурваме без да мислим или първо да го обмислим и тогава да действаме?
-Многото мислене не е на хубаво. Ако всички откриватели са мислили прекалено много, е нямало да има открития. - отговори Филип.
-Обаче говориш за откриватели на географски обекти, например... А не за хора, които може да открият смъртта си.
-Като се замислим е било много по-вероятно откривателите да загубят живота си, отколкото ние в момента. А и не говоря само за този вид откриватели. Говоря и за онези, които в момента си правят безвредни и безопасни опити вкъщи, за да намерят по-лесен начин за миене на прозорци. Искам да кажа, че ни трябва и солидна доза адреналин, смелост и незнание. В противен случай, ако седнем и премислим всяка наша крачка, то тогава как ще спасим това място? Всяко предложение ще крие своите рискове. Ето защо трябва да се втурнем, без да мислим много-много по въпроса. Кой е с мен?

Всички застанахме до Филип. Миши в началото се възпротиви, но после ѝ мина и се присъедини. Тичахме до двореца, където положението беше много страшно. Мони се издигнала във водата и стоеше на едно и също място, въпреки че се въртеше през 5 секунди. Очите ѝ бяха ярколилави и от тях хвърчаха светкавички. Портали се отваряха и затваряха постоянно. Много пазачи са се сблъскали със силата на Мони и продължаваха да се сблъскват: някои попаднаха на портал с лава и станаха на камъни, други попаднаха на портал, водещ към космоса, трети бяха потопени в лава... Това не беше Мони... Не мога да кажа какво точно беше, но не беше тя във всеки случай.
Когато дойдохме на себе си, скочихме да успокояваме, ала не ни се получи. Отвори портал със строителни материали и Филип беше бетониран, Миши беше ударена с дебел метален прът и припадна, Анабел беше ударена от ток и последва съдбата на Миши, Томи бе изпратен отново в Русе, а аз получих уникалната възможност да полетя отново в космоса... Тъй като нямашр време за губене, не се шляех, а веднага отворих свой портал, за да се върна, обаче времето времето на Земята е по-бързо и докато се върна вече ги нямаше под водата. Държавата на шивоните е била освободена преди няколко дни.

Качих се на повърхността и видях Ая да си говори с Мони на кея. Бяха седнали и двете на бетона. Не се намесих в разговора им, защото не е моя работа. Само се отбих да поздравя Ая.

-А, Тони, здрасти! - поздрави ме шивонката, видимо учудена.
-Привет, Ая, как си? Всичко наред ли е?
-Абсолютно всичко е наред, благодаря, че попита! Ти как си?
-Да кажем, че съм добре.
-Тони, извинявай, че те пратих в космоса, но за пореден път изпаднах в криза. Ако ще те успокои, тази беше от по-леките.
-Но пък виж, че се случиха и добри неща: отвори портал в килията ми и ме освободи, както и спаси Шивония от злото. Та ти си национален герой!
-Поздравления, Мони! - искрено се зарадвах, нищо че не беше на себе си в онзи момент.
-Благодаря ви! - усмихна се засрамено.
-Ами, ще ви оставям да си говорите, ще се прибера.
-Щом така искаш, добре.
-До нови срещи! - усмихна се Ая.
-До скоро! - отговорих и отлетях към вкъщи.

Когато се прибрах, погледнах часовника и видях, че е много рано - 6:30. Баба и дядо още спяха, не ги събудих, а и на мен ми се спеше, така че си отидох в стаята, облякох си пижамата, легнах и гушнах Мечо.

-Радвам се, че си тук. - каза ми плюшеното мече.
-Липсваше ми. - отговорих с шепнещ, полузаспал глас.
-Къде беше?
-В космоса...
-Нещо много те влече космосът.
-Май, май... Хайде лека нощ!
-Лека нощ!

Въпреки че не бях направил кой знае какво по време на мисията, се чувствах уморен и заспах като бебенце.