Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 22.3

Елизабет се изправи с пуфтене и го последва бавно. Краката й бяха като от олово.
– Защо ми оставяш умората? – попита го, а когато той я погледна през рамо, допълни: – Заличаваш болката и нараняванията, но ми оставяш умората. Нали и тя не е истинска?
„Всичко си има цена, шейа, дори и на сън." – отвърна и продължи да я води.
Елизабет се намръщи недоволно на гърба му. Какво пък трябваше да значи това?
– Нарочно ли се правиш на мистериозен? – попита го.
„Не. Отвътре ми идва." – ухили се, преди все пак да обясни: – „Тялото ти не е тук. Само умът ти и той работи повече от обикновено."
Лизи го последва по не много широк коридор. И той беше изсечен в скалата като кабинета на Франк, като от едната страна имаше прозорци със стъклопис в геометрични форми, през които слънцето огряваше различните слоеве на камъка. Отвън, докъдето й стигаше погледа, се простираха спокойните сини води на океана.
– Няма да се... увредя някак, нали? – попита го.
"Не, шейа, тук си в безопасност." – увери я, а няколко крачки по-късо спря пред масивна дървена врата, която отвори. Отдръпна се в страни, подканяйки я с жест да влезне първа.
Лизи застина на прага.
Стаята беше голяма. По-широка от кабинета му. По-просторна от всяка спалня, която й бяха отреждали, когато гостуваше в именията на различни лордове в Рива. Таванът беше висок и от центъра се спускаше масивен полилей, а макар шарката на скалните слоеве пак да се забелязваше, стените бяха съвършено гладки. Подът бе облицован със светло дърво и на места, като до ниската масичка, характерна за Хайрани, или пък до пълната с книги библиотека в кътче до прозореца, бяха разхвърляни меки килими и цветни възглавнички.
Малко бюро, каквото бе имала в Рива, и огромно легло, на което можеха да се поберат поне четирима души, си съжителстваха с воали, ефирни пердета на арковидните прозорци и параван с изрисувани ориенталски мотиви.
Цялото помещение бе амалгама от Рива и Хайрани, от познатото и екзотичното. Но не това бе спряло дъха й.
До едната стена стояха тоалетката и голямото й огледало. Нейните. От нейната стая на Островите.
Елизабет тръгна натам като омагьосана. Дори избледнялото място върху един от елементите на дърворезбата на огледалото беше тук.
В гърлото й се появи буца. Колко ли часове бе прекарала пред тях, за да се приготви за някой прием, за да е винаги представителна и да не засрами баща си? А сега дори не можеше да си спомни какво е най-голямата й тревога да бъде коя рокля да си облече.
Застана пред тоалетката и прокара пръсти по нея, почти очаквайки ръката й да мине през дървото. Преди бе затрупана с козметика и парфюми, но сега беше напълно празна. Поне отгоре. Пръстите й намериха дръжката на малкото чекмедже отстрани и го отвориха. Лизи отстъпи.
„Шейа, добре ли си?" – гласът на Франк прозвуча притеснено.
– Аз... – заекна, втренчена в четката си за коса.
И в колието от сапфири и диаманти, което майка й й бе подарила онази нощ за бала. Същото, което баща й бе изтръгнал от пръстите й, когато дойде в тъмницата. Не се бе сещала за думите му отдавна. Отказваше да мисли за тях, за каквото и да е от живота й... преди. Но сега гласът на баща й закънтя в главата й, толкова ясен, сякаш стоеше пред нея. „Дано не умреш веднага, когато излеят среброто в гърлото ти! Дано страдаш, както сега страдаме ние заради теб!".
Преглътна и вдигна глава към Франк. Черният дим шаваше нервно.
– Това. Колието. – започна задавено. – Наистина ли е тук?
„Да." – потвърди й: – „Но мога да го махна. Ще махна всичко, което не ти харесва, шейа. Дори самата стая."
В главата й се яви тъпа болка, пулсираща в ритъма на сърцето й. Биеше бързо. Прекалено бързо. Като крилата на морите, докато отнасяха пищящите си жертви на бала.
– Махни го. – изхриптя. Не й стигаше въздух. – Махни го.
"Няма го, Елизабет." – отговори й веднага Франк. – „Огледай се, не сме в стаята."
Трябваше й време, за да се откъсне от спомените за кръвта и страха, за разкъсаните крайници, които падаха от тавана, изплюти от нечистите. Нужно й бе дори повече, за да се фокусира достатъчно и да забележи соления вятър, синьото небе и искрящата вода пред себе си.
Намираха се на голям заоблен балкон, издаден над морето. Лизи се подпря на парапета, концентрирайки се върху нагрятия от слънцето камък, върху това колко солиден беше под пръстите й. Знаеше, че усещането не е истинско, че спомените й бяха много по-реални, но въпреки това си наложи да мисли само за него, да успокои дишането си, да затвори страха дълбоко в себе си, откъдето неканен бе изскочил.
Когато това се случи, Елизабет отново започна да мисли. Нов страх я стисна за гушата и тя се завъртя към Франк, който продължаваше да стои съвсем близо до нея, стискайки и разпускайки юмруци.
– Защо колието е тук? Баща ми го взе последно. Как така е тук? – не, не я интересуваше това. Трябваше да зададе въпросът, чийто отговор търсеше, а не да се измъква като страхливка. Пое си дъх и тихо, напрегнато допълни: – Направил ли си нещо на родителите ми, Франк?
"Не. Само откраднах няколко от нещата ти."
Елизабет затвори очи и издиша с облекчение.
– Откраднал си ги? Защо? Кога?
„Отдавна. Взех ги с гарвана, защото са твои, шейа. Реших, че ще се зарадваш да ги имаш обратно."
Тя заклати глава.
– Колието не е мое.
"Твое е."
– Не, не е. – погледна го и когато заговори, не можа да сдържи горчивината в гласа си. – Предава се на жените в семейството, но аз не съм част от това семейство. Вече не.
Баща й го бе направил достатъчно ясно, когато я посети в тъмницата. А майка й...
"Донесъл съм го, значи е твое, шейа."
Тя му хвърли кос поглед и не можа да спре леката си усмивка.
– Логиката ти е неоспорима.
„Такава е." – заяви й и сякаш леко изпъчи гърди.
Лизи поклати глава и отново се обърна към морето, подпирайки лакти на парапета и вдигайки лице към слънцето. Тук, за разлика от навсякъде другаде в Ан Налат, лъчите му не я изгаряха, а нежно милваха кожата й. Усети как Франк застана до нея. Усещаше и погледа му върху себе си, напрегнат и сериозен. Все едно очакваше отново да й стане нещо или може би да се хвърли през балкона.
– Какво друго си откраднал? – попита го след малко.
„Дребни работи." – отговори й Франк: – „Чифт обеци, шнола, панделка, няколко пръстена, една брошка, такива работи."
– Тоест, обрал си всичко лъскаво, което си видял. – подсмихна се тя. – Точно като крадлива сврака.
"Гарван, шейа. Голям, хубав и черен гарван." – поправи я Франк преди някак гордо да допълни: – „А и четката ти за коса и панделката не са лъскави."
– Панделката вероятно е сатенена, а за четката... Да кажем, че го очаквам от теб и се радвам, че не си се ровил в чекмеджето ми за бельо. – отвори очи и го изгледа. – Нали?
"Може и да съм хвърлил едно небрежно око." – отговори й.
Небрежно око. Разбира се. И отгоре на всичкото се опитваше да изглежда невинен, само че черният дим се беше завихрил по-бързо и издаваше, че е нервен. Което означаваше, че знае чудесно, че не трябва да рови в личните й вещи.
Така ли беше научил точният й размер, когато й домъкна онези розови бикини?
– Намери си друго хоби, Франк. – избуча му раздразнено. Потръпна. – Как, в името на Боговете? Нали беше в пилето! Как си... разглеждал? Къде си събрал всичките тези бижута? – намръщи му се. – Кажи ми, че не си убил и... носил някой от слугите ни, за да влезеш в къщата.
„Не ми трябва да убивам никого, за да се вмъкна в която и да е къща, шейа." – отговори й Франк. И отново звучеше гордо, нечистите да го вземат. – "Колкото до нещата ти... Не беше сложно да ги взема. Не е като да ги пазеха."
Елизабет знаеше, че той е обсебен от нея, но не си бе представяла, че е чак толкова много. Да влезе в стаята й, да разглежда, дори да прибере част от нещата й. Беше я страх да пита дали ги е взел като трофеи, или още от тогава е планирал да се „сприятели" с нея.
– Виждала ли съм те в Рива? Говорили ли сме?
„Виждала си ме и даже малко си поговорихме." – призна й сякаш с известно нежелание.
Лизи покри лицето си с ръце и поклати глава.
– Кога? – попита уморено. – Къде?
„На балът."
– На... – заекна тя.
Стомахът й се сви на топка, споменът за вечерта отново толкова пресен, сякаш всичко се бе случило преди часове. И той е бил там? Говорил е с нея? Бяха ли танцували заедно?
– Знаеше ли какво ще се случи там? – попита го тихо. – Ти ли... Заради теб ли нечистите...
"Исках да те видя, когато си щастлива и се забавляваш, шейа." – каза й, Франк. Помълча няколко мига, преди да допълни: – „Също така знаех какво ще се случи, но не го направих аз и не беше заради мен."
Елизабет знаеше какъв е той. Знаеше, че не изпитва съчувствие към другите, че не вижда живота по същия начин. Не трябваше да се изненадва, че е знаел, а че не го е измислил той. Не трябваше и да се чувства предадена, но точно това се случваше.
– Майка ми можеше да умре! Марго умря! Животът ми отиде по дяволите! – стисна зъби и се отдръпна от него. Едва се спираше да не го удари. – Кой? Кой е отговорен?
"Страшниците."
Гневът й утихна, внезапно заменен от шок. И от неверие.
– Не ме лъжи, Франк. Страшниците се борят срещу нечистите, не ги пускат в балната зала на краля, с когото се опитват да подпишат споразумение!
"Обещах ти, че няма да те лъжа, Елизабет. Един от страшниците е виновен за случилото се, но не мога да ти кажа кой и защо."
– Колко удобно. – усмихна му се студено. – И какво съвпадение също, че не ги харесваш и се опитваш да ме отделиш от тях от самото начало, а сега изведнъж се оказват и виновни по някакъв тайнствен начин.
"Също така нямаше изобщо да ти го кажа, ако не ме беше попитала." – изтъкна й Франк. – "Но ако бях страшник, нямаше да подложиш думите ми на съмнение, нищо, че и те те следяха от седмици и се запозна с тях на бала. И единственото, което искат от теб, е да те превърнат в оръжие, което да използват, докато не се счупи и спре да им е потребно."
Тонът му беше спокоен и тих, а димът се движеше мързеливо, но Елизабет знаеше, че го е ядосала. Чудесно. Защото тя също беше ядосана.
– А ти нямаше да ме пречупиш и захвърлиш? И не реши да не го правиш, защото изведнъж ти станах интересна? – поклати глава. – Не се преструвай, че не си егоист, Франк. И двамата знаем, че съм още тук и жива, защото си решил да ме запазиш за себе си. Също като обеците и четката ми. Трофей, с когото можеш да разговаряш – това съм аз.
„Никога не си била трофей, Елизабет. Беше задача, но стана важна за мен и трябваше да те спася. Нещата ги взех за теб, след като реших, че ще го направя. Исках да имаш нещо, на което държиш и е твое." – отговори й, след което добави все така с равен и някак незаинтересован тон: – „Беше грешка."
Ако Франк очакваше да му каже, че не е сбъркал, щеше да има да си чака цял живот. Лизи скръсти ръце и му обърна гръб, забождайки поглед в неясните очертания на кораб далеч в морето.
Беше я спасил точно като някакво изхвърлено кученце, като даже й беше приготвил еквивалента на старо, опърпано одеяло, което да й мирише на нещо познато, за да се успокои по-лесно. Това, че продължаваше да си мисли, че някак е по-добър от страшниците, я караше да й се ще да му се изсмее в лицето.
Но дали й казваше истината за тях и участието им в кървавото нападение на бала? Или по-точно един от тях? Действително не я бе лъгал досега – или поне тя не го бе хванала в лъжа, но мисълта някой от Орденът Акантус, създаден точно с целта да се бори срещу нечистите, да освободи всички онези мори... Беше абсурдно. А и кой би могъл да е? Със сигурност не и Калахан. Лизи можеше да изброи много негови отрицателни качества, но лоялността му към каузата беше извън всякакво съмнение. Тогава Ръдфорд? Но всички останали от отряда им го уважаваха и ценяха. Оставаха Калуш и Израри. Или някой друг, когото Елизабет изобщо не беше виждала.
Момичето въздъхна. Искаше й се да говори с Финиан за това, да обсъди с него каква причина би имал страшник да се опита да провали преговорите за съюз срещу демоните, но можеше да си представи как ще завърши този разговор. Калахан дори нямаше да я остави да довърши първото изречение, преди да й скръцне със зъби да си затваря устата и вероятно да я заключи в стаята, защото го е ядосала. Рискът не си струваше, след като нямаше никакво доказателство, освен думите на създание, чието съществуване дори не можеше да му обясни.
Тежестта в гърдите й се завърна. Наистина й се щеше да има поне един човек, с когото да може да говори за всичко това. Знаеше, че Сам ще я изслуша и дори ще се опита да й помогне, но не можеше да го замесва в шантавия си живот повече, отколкото вече беше. Франк можеше и да го убие, ако решеше, че е пречка.
А най-тъжното? Именно Франк беше онзи, с когото можеше да обсъди всичко, защото той вече знаеше всичко. И, естествено, той беше контролиран от някого и не можеше да говори по половината теми, които я интересуваха, а за другата половина тя не смееше да му сподели, защото не можеше да му се довери напълно.
– Чувстваш ли се самотен? – попита го тихо.
"Не знам."
Лизи го погледна през рамо. Беше решила, че й отговаря лаконично, защото й е обиден, но той само бе навел глава замислено. Опитваше се да й даде честен отговор, осъзна.
Върна се при него, седна на парапета и попита:
– Не знаеш какво е ли?
„Да."
– Хмм. – промърмори тя, чудейски се за пореден път откъде се беше взел и какъв живот е водил досега. – Самотата е като пуста стая, която допреди малко е била пълна със смях и песни. Тишината е оглушителна, почти осезаема. Или като глад, който няма как да утолиш, колкото и да се опитваш, защото никога не е онова, от което имаш нужда. – погледна го. Не можа да отгатне по изражението му дали я разбира. – Нещо винаги липсва. Някой винаги липсва. Някой, с когото да можеш да си кажеш всичко и на когото да разчиташ.
"Разбирам." – каза й след кратък размисъл Франк и отново килна глава леко настрани, гледайки я съсредоточено – „Самотата е, когато те няма, шейа."
Елизабет го погледна стреснато. Отвори уста да каже нещо и после я затвори, без да издаде и звук. Определено това не беше отговорът, който очакваше от него. Не знаеше какво точно мислеше, че ще й каже, но не и нещо толкова... мило.
Той кимна леко, сякаш доволен от откритието, преди леката усмивка отново да изчезне от лицето му, а очите му да се свият в пресметливи цепки:
„А как се нарича, когато си с някой досаден, който непрекъснато ти говори неща и не може да се отървеш от него, защото... Така."
– Ъм... – заекна Лизи, объркана от смяната на темата. – Зависи какво е това „така". Имаш ли избор да не го слушаш?
„Да."
– Значи, щом не си тръгваш, въпреки че ти е досаден, или си прекалено възпитан, какъвто не си, или държиш на него.
При това й изказване черният дим, който изграждаше тялото на Франк, настръхна й се назъби, а Силуета пристъпи към нея и обяви:
„Държа на теб, шейа. Знаеш го, нали?"
– Казвал си ми го два-три пъти. – отвърна Лизи, гледайки го несигурно. Какво му стана изведнъж?
"Значи го знаеш? Че най-много държа на теб?"
– Ъм... – Елизабет се приплъзна по-далеч от него по парапета. – Аха.
„Тогава защо се опитваш да избягаш от мен, шейа?" – докато го казваше, пристъпи към нея, елиминирайки нищожният прогрес с отдалечаването.
– Аз? Да бягам? – засмя се нервно и се отдръпна отново. – Няма нищо подобно.
"Тогава?" – попита я и отново пристъпи към нея. – „Проверяваш дали парапета навсякъде е достатъчно удобен за седене?"
– Искам да се уверя, че навсякъде е равно.
"И? Как върви проверката, шейа? Някакви оплаквания?"
Лизи се отмести отново, преди да усети какво се случваше.
– Ти подиграваш ли ми се? – присви очи срещу него.
"Изследването на парапета е отговорно нещо, шейа. Трябва да знам." – каза й, но очите му проблеснаха някак весело.
Елизабет му се намръщи.
– Изобщо няма да се разсърдя, ако започнеш да държиш на някой друг най-много.
„Никога няма да се случи."
– Пробвай.
„Да не би да се опитваш да се отървеш от мен, шейа?" – попита я и този път не й се налагаше да гадае, учудването и неверието бяха съвсем ясно различими в гласа му.
– Да и засега – безуспешно.
„Аха." – каза разбиращо Франк и в следващия момент се озова пред нея, навеждайки се, така че носовете им почти се допираха: – „Скоро вече няма да го искаш."
Елизабет преглътна желанието да се прекатури назад и вместо това повдигна вежди и духна в лицето му, карайки дима да се завихри.
– Защо? Най-сетне ще ме оставиш на мира ли?
"Не, шейа, ще те накарам да ме харесаш."
– Оптимизмът ти продължава да ме изумява.
"Не е оптимизъм, шейа. Ще видиш, че ще ме харесаш."
Франк изглеждаше... мотивиран. Беше някак комично да види почти детска решителност по лице от катран и зъби и й се наложи да прехапе устни, за да не се усмихне.
Истината беше, че колкото и да й се искаше, не можеше да го мрази, след като научи, че му е било наредено да я пречупи. Нито това, нито факта, че се беше отказал от задачата го правеха добър... човек, но нещо се беше променило за нея. Колкото и да не й се нравеше, а наистина не й се нравеше.
Бучна го с показалец в челото, малко изненадана, че пръста й не потъна в главата му и той й позволи да го докосне и избута назад.
– Ще те мразя по-малко, ако ми се махнеш от лицето.
„Но на мен ми харесва така." – измрънка недоволно, след като щедро се отдръпна на почти педя от нея: – „Мога да наблюдавам всяко трепване на очите ти."
Лизи направи гримаса. Кой говореше така? После му се намръщи.
– Можеш и да ме душиш. – допълни осъдително.
„Така е."
– Не трябва да звучиш доволен, а засрамен, Франк.
"Защо, шейа? Никой друг не мирише толкова хубаво, колкото теб."
Елизабет скръсти ръце.
– Някакъв странен навик ли ти е да душиш хората, че имаш такова експертно мнение?
"Миризмите могат да ти кажат много за човека, шейа. Кога го е страх, кога лъже, кога харесва нещо или някой." – ухили се насреща й, показвайки острите си зъби: – „Но през повечето време просто дишам."
Елизабет усети как страните й порозовяха, когато той й напомни, че знае за чувствата й към Сам. Наистина не можеше да разбере защо това го забавляваше толкова много.
– А казват ли ти кога някой иска да те цапардоса по главата? – измърмори криво.
"Не." – отвърна, преди отново да се завре в нея и да вдиша дълбоко: – „Това ли е миризмата?"
Елизабет се дръпна назад, усещайки се твърде късно, че няма повече назад. Видя как очите на Франк се разшириха стреснато в същия момент, в който писъкът заседна в гърлото й и тя се пресегна, сграбчвайки силуета за раменете. Трябваше й секунда да се успокои достатъчно, за да осъзнае, че и той я беше хванал здраво за кръста. Елизабет някак си не изпита желание да му напомни за забраната да я докосва, когато погледна през рамо към дългия полет от балкона към скалите долу.
– Мисля, че ми стига изследването на парапета за днес. – каза му. – Достатъчно гладък е.
"Чак се хлъзга." – съгласи се с нея Франк, но не я пусна.
– Плюс това си спечелих торта. – каза му и понечи да слезе. – А и искам да доразгледам стаята ми.
Тогава Франк я пусна, само за да промуши ръка под коленете й и да я вдигне на ръце.
„Тортата те чака в библиотеката, шейа." – каза й, пропускайки напълно коментара за стаята.
– Какво правиш, нечистите да те вземат? – изфуча Лизи и започна да се гърчи в ръцете му. – Пусни ме!
"Отнасям те до тортата, за да съм сигурен, че няма да попаднеш и на хлъзгав под." – обяви й най-невъзмутимо Франк, преди да влезе в стаята.
– Нямаше да падна, ако не ме беше стреснал! – каза му ядосано, а той само я погледна скептично, сякаш тя беше най-спънатото момиче, което е виждал, откакто е жив. – Какво? – процеди, предизвиквайки го да отговори. Той мъдро си замълча, но също така и я подхвърли леко, за да я хване по-удобно, карайки я да издаде стреснат звук. Бялата цепка за устата му потрепна леко – развеселено, осъзна с яд Лизи. – Ако това е планът ти да те харесам, трябва да ти кажа, че не струва.
„Напротив, шейа." – каза и отново леко я подхвърли: – „Не само работи, но вече те и нося на ръце."
– Което е против правилата. – каза му. – Бяхме се разбрали да не ме пипаш освен по време на тренировка.
„И сънят е тренировка, шейа."
– Не, не е! Какво тренираме сега? – викна му, а гласът й проехтя в празното помещение, през което я носеше. – Търпението ми?
„Както и воля, въздържание, спокойствие." – изреди бързо, преди да наведе поглед към зачервеното й лице и да й намигне: – „Също така си гарантирам, че няма да намериш и пода прекалено хлъзгав и да си разбиеш главата в скалата."
Елизабет му изръмжа. Франк само й се ухили. Идваше й да го цапардоса, но на него сигурно щеше да му хареса. Знаеше, че ако се страхуваше от него, щеше да я остави на мира, само че нямаше как да имитира страх – не и когато той можеше да подуши липсата му. Извън това, осъзна, всяка нейна реакция само служеше като гориво да подхрани илюзиите му, че го харесва. Затова и реши да си замълчи, скръствайки ръце и мръщейки се недоволно на празната стая.
Франк беше преполовил помещението, докато Лизи забележи познатата шарка по гладките стени.
– Това моята стая ли е? – попита, оглеждайки се объркано. – Къде са всички неща?
„Махнах ги."
– Но защо?
„Защото те разстроиха, шейа." – каза й, преди да предложи: – „Ще я напълним с каквито мебели избереш. Само трябва да ми кажеш, за да ги намеря."
Елизабет вдигна лице към неговото. Първоначално идеята, че й е подготвил стая, и то с нейни вещи, й се стори зловеща, като повечето неща, които правеше. Със сигурност нямаше намерение да стъпи в нея, ако съществуваше наистина, така че сега бе удобен момент да му го каже и че заради това няма нужда да я пълнят с каквото и да е. Нещо обаче я спря. Дали бяха думите му, че е самотен без нея, фактът, че бе готов веднага да премахне нещо, което очевидно е обмислял и планирал дълго време, само защото я е разстроило, или пък това, че днес всъщност не беше...ужасно да бъде в компанията му – Лизи не беше сигурна. Когато проговори обаче, от устата й излезе признание, което не беше искала да му даде по-рано.
– Харесах стаята. Само медальонът... Кара ме да си спомням онази нощ и дните след това. Кара ме да се сещам и за живота ми преди това. – пое си дъх и тихо добави: – Майка ми ми липсва.
"Трябваше да се сетя и сам за това и да не го взимам." – каза й Франк, а в следващия миг очертанията на стаята се размиха, като размазана картина на художник, преди изведнъж всичко да се изясни отново и мебелите да се появят обратно. – „Така по-добре ли е, шейа?"
Повечето неща се бяха появили обратно. Хайранските неща. Ривските мебели бяха заменени от ориенталски еквиваленти. Когато осъзна, че го е направил, за да не й предизвика още някой неприятен спомен, нямаше как да излъже, че го хареса малко. Поне за момента.
– По-добре е. – кимна Лизи. – Но не е перфектно. Първият вариант беше перфектен.
Той я изгледа несигурно за миг, след което очертанията на предметите отново се размиха, а когато се изясниха отново, стаята беше в същия вид, в който я беше видяла и за първи път.
„Сигурна ли си, че искаш точно това, шейа?" – попита я някак предпазливо и напрегнато Франк.
– Да. Все едно имам малко кътче от вкъщи. – каза му и се размърда в ръцете му. – А сега ме пусни да разгледам.
„Не искам." – каза й, стисна я леко веднъж, след което внимателно я остави да стъпи: – „Внимавай да не се спънеш в килима."
– Няма да се спъна, ако не се пробваш да ме целунеш отново. – каза му и побърза да се отдалечи, отивайки към гардероба.
Беше двойно по-голям от онзи, който имаше в Рива. Отвори го и няколко мига зяпаше с отворена уста най-различните рокли, ризи, панталони и традиционно хайрански дрехи, които преливаха отвътре. Извади едно изящно тюркоазено сари със златни мотиви и прокара ръка по ефирната коприна.
– Престарал си се с този сън. – усмихна му се леко, но той нищо не каза. Просто стоеше точно там, където го беше оставила в центъра на стаята, гледайки, сякаш беше теле, което всеки момент ще проговори. – Какво има?
"Изненада ме." – отговори й и тръсна глава: – „Наистина ли ти харесва? Стаята. Наистина ли ти харесват стаята и дрехите?"
Лизи вдигна вежди, измервайки го с поглед несигурно. Днес наистина беше странен.
– Харесват ми. Сигурно само някоя принцеса има такава стая. – каза му. Той само издаде замислен звук и се усмихна вяло. Май дори не я беше чул. – Добре ли си?
"Да, шейа, искаш стая на принцеса."
Пак беше чул нещо. Елизабет върна сарито в гардероба и затвори вратата внимателно.
– Мисля, че ми е време да се будя. Всичките промени по стаята очевидно са те изморили.
„Не, още е рано за ставане, шейа." – Франк премига и погледа му най-сетне се избистри и фокусира върху нея: – „Просто се бях замислил за нещо." – след което посочи към масата под прозореца, където се беше озовала огромна, триетажна торта с бял крем и отрупана с всякакви плодове: – „А и наградата ти те чака."