Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - Част 5.5

  Елизабет бавно, много бавно издърпа чаршафа, който покриваше мората, за да се прикрие от едната страна. От другата се надяваше параванът да е достатъчен да я скрие.
– Отвита е. – каза Ръдфорд.
Лизи спря дори да диша, но когато страшниците се появиха, изобщо не погледнаха в нейна посока. Вниманието им беше насочено върху разпорената мора, която с незнайно какви сили сега им ръмжеше и съскаше.
– Не знам как успяват. – каза Израри и се наведе да вдигне нещо от земята. Някаква ножичка. Елизабет стисна металния прът здраво с потни длани, абсолютно убедена, че сега вече е разкрита, но жената само я остави на масичката с другите разхвърляни инструменти. – Може би трябва да я обездвижим още.
– Още сребро и ще изпадне в хибернация като другите две. – отвърна Ръдфорд и покри мората с чаршафа, без да прояви и капка интерес към страшните й гримаси. – Трябва ни в съзнание за експериментите.
Израри въздъхна и започна нервно да подрежда медицинските прибори.
– Омръзнало ми е от експерименти. Записах се в ордена, за да се бия срещу нечистите, не да проверявам с пипета колко капки от поредния бъркоч на Калуш ще предизвикат някаква реакция в тях.
– Имай още малко търпение.
– Проявих достатъчно търпение вече! С Калуш и Анди сме тук вече от половин година, Патрик – триста дни! Постъпих при вас по-рано от Финиан, а той вече има повече време на бойното поле от мен! Анди беше убит от страж! Страж, Ръдфорд! Не мора или демон, а най-обикновен войник!
Ръдфорд си остана все така спокоен въпреки гнева й.
– Боят не е всичко, Изи. Това, което вие правите тук, е важно.
– Следим деца. – каза презрително тя.
– Следите потенциални сенки. – натърти той и я погледна сериозно. – Щом потвърдите коя е втората, обещавам, че ще организирам прибирането ви в ордена.
Израри се канеше да каже още нещо, но тогава в лабораторията с трясък влезе запъхтяният Финиан.
– Няма я!
– Кой? – попита Ръдфорд все така спокойно.
– Елизабет! Няма я! Изчезнала е!
– Как така е изчезнала? – викна Израри.
Двамата изхвърчаха обратно навън. Ръдфорд обаче остана, а погледът му се спря на масичката с инструменти толкова дълго, че Елизабет се зачуди дали някога ще се премести отново. По челото й бе избила пот, която щипеше някоя от драскотините й, но тя не смееше да помръдне, за да я избърше. Ако я откриеше, с нея беше свършено. Нямаше да я канят да работи за тях, а направо да я убият на място. Ако не друго, то поне нямаше да им се налага да я местят, за да извършват експериментите си.
Над главата си чу някакъв тих звук. Щеше да реши, че от напрежението вече й се причуват някакви неща, ако страшникът не отлепи поглед от масичката и не го насочи към масата, под която се криеше тя. Звукът се повтори отново и Лизи осъзна какво е. Тихо, хрипливо вдишване и рязко издишване, сякаш да се задържа въздух в дробовете, причиняваше болка.
Естествено, че проклетата мора ще избере точно този момент да се събуди!
– Знаете ли, госпожице Шей, че нечистите стават по-агресивни в присъствието на сянка?
Гласът на Ръдфорд – хладен, замислен и толкова дяволски спокоен – я накара да издаде тих звук, който се надяваше дишането на мората да е успял да скрие.
– Знам, че сте там, госпожице Шей. – продължи той. – Знам, че имате оръжие. Единственото, което не знам, е какво си въобразявате, че можете да направите с него. Да не би да смятате, че можете да се изправите срещу страшник и да победите?
Тя погледна извития нож в ръцете си. Стискаше дървената му дръжка толкова здраво, че кокалчетата й бяха побелели. Какво си мислеше, че може да направи с него, наистина? Досега единствения нож, с който бе боравила, беше такъв за хранене.
– Безпозлезно е да се опитвате. – каза Ръдфорд. Беше прав. – Всичко свърши, Елизабет.
Тук обаче грешеше.
– Не можем да я намерим никъде! – бумтящия глас на Калуш накара залата да прокънти.
– Тя е тук. – каза Ръдфорд.
– Къде? – премига тъпо мъжът.
– Някъде в тази стая. Вероятно под третата маса. Спокойно, ще я доведа. Кажи на другите да спрат да я търсят, преди някой да се е усъмнил. Не можем да рискуваме разкритие точно сега. Не можем да вземем касетките с перлите, ако трябва да бягаме, а глупаците няма да знаят какво да правят с тях, ако ги намерят. – когато Калуш изглеждаше несигурен дали да го остави сам, страшникът му махна с ръка. – Върви.
– Да, сър.
Мечокът си тръгна и за няколко дълги мига единствените звуци в лабораторията беше съскащото гъргорене на морите и скърцането на масите, когато помръдваха.
– Елизабет, само влошавате положението си. Не ме карайте да Ви търся.
Когато тя не изникна, той въздъхна тежко, сякаш наистина не искаше да прави това, и тръгна право към скривалището й. Приклекна до масата, дръпна рязко чаршафа нагоре и разкри девойката, коленичила на студения под. Уплашеният й поглед срещна неговия раздразнен, който се промени в объркан, а накрая и в невярващ, когато разпозна какво държеше тя в шепата си.
Четири изцапани с кръвта от изранените й пръсти гайки. Или винтове. Лизи наистина не знаеше разликата. А когато мората се нахвърли върху страшника с разярен писък, не мислеше, че има голямо значение.