Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 20.1

Работата на Сам официално беше да е коняря на хана, само че имаше едно животно, за което да се погрижи, а понякога нямаше и толкова. Затова помагаше и с други неща, където се изискваше малко повече сила. Главно носеше вода и изхвърляше боклук. Случваше се дори да помага в кухнята, но рядко. А точно днес нямаше да има против, ако трябваше да помага там. Искаше да види как е Елизабет и може би да се опита да изкопчи още нещо от нея. Само че късмета му се усмихна само колкото да занесе две кофи с вода. И пак му беше достатъчно, за да види, че всъщност чернокосото девойче, което кротко белеше картофи в ъгъла, беше Лизи. Когато влезна и я видя, първо не можа да я познае. Толкова беше свикнал последно време да я вижда с покрита глава, че му трябваха няколко мига да осъзнае, че е тя. После още няколко, за да види как Насифа го гледа и се подсмихва на объркването му. Но определено си струваше дъщерята на ханджийката да му се посмее. Елизабет по принцип беше хубава. Със светла кожа и големи, сини очи, които от време на време имаха собствен блясък, но сега с черната коса, изглеждаше почти като нарисувана. Сякаш имаше някаква магия в нея, която задържа погледа му и Сам откри, че за първи път всъщност няма нищо против да е омагьосан. Но не можеше да остане в кухнята, а Елизабет нямаше работа навън. Наложи да изчака до обедната почивка.
Сам влетя припряно в кухнята и при изненадания поглед на Насифа попита:
– Къде е Лин?
Младата ханджийка го изгледа на кръв, но му отговори бързо, че е излязла преди малко без дори да вземе храна. Конярят взе малка табла и върху нея бързо нареди две паници с яхния и две питки хляб под отново втрещения поглед на момичето. Сам побърза да излезе и се запъти към задният вход на странноприемницата, където завари интересна гледка.
Елизабет държеше в ръла малък преносим атеш, вероятно задигнат от някоя празна стая на странноприемницата, и се взираше съсредоточено в него. Фенерът упорито отказваше да светне, а лицето й ставаше все по-намръщено и по-намръщено, докато най-накрая тя не вдигна гневно другата си ръка, сочейки атеша с разтворени пръсти, като актьор призоваващ огромна магическа буря на театралната сцена. Ефект нямаше никакъв, освен че Сам замалко щеше да се разсмее. Елизабет пусна ръцете си да паднат немощно и седна на най-горното стъпало, като не преставаше да гледа атеша намръщено. Сам се ухили, тръгна тихо напред и остави подноса на крачка разстояние от стълбите.
– Хубава си. – каза й, когато седна до нея. Тя вдигна лице, сякаш изненадана да го види тук, а той най-сетне направи онова, което искаше цял ден и хвана един кичур от копринената й коса. – Харесва ми.
Устните й се извиха в малка, срамежлива, но много доволна усмивка, която озари цялото й лице.
– Радвам се. – каза му. – Щеше да се получи доста интересно, ако не беше харесал изненадата си.
– Това е за мен? – попита я изненадано. Не беше забравил разговорът им от пазара, но не беше очаквал тя да е направила нещо такова. По-скоро си представяше да е купила панделка или дори някаква дрънкулка, която да събира смелост да му даде. Но не и това. Да промени вида си заради него... Това беше... голямо. Сам не беше очаквал да го направи отново, след като започна да носи шала. Отново усети приятното пристягащо чувство в гърдите си, докато гледаше светналият й поглед и поруменели страни.
– Е, не е изцяло за теб. – каза му и прибра един кичур зад ухото си. – И на мен ми е по-леко в кухнята без шала.
– Все пак трябва да го носиш, ако излизаш навън, шейа. – каза й съвсем сериозно Сам, като в същото време се подаде на изкушението отново да прекара пръсти през косата й.
– Защо? – погледна го объркано. – Жените се разхождат и без шалове.
– Така е. – потвърди Сам преди да я погледне в очите и съвсем сериозно да каже: – Теб веднага някой ще те види, ще те хареса и преди да разбереш – ще те вземе.
Очите й се разшириха от изненада, преди Лизи да ги отклони срамежливо надолу. Вената на шията й отново заподскача, а пръстите й несъзнателно започнаха да си играят с атеша, който все още държеше.
– Аз не съм особено притеснена. – каза му тихо и го стрелна с поглед. – Не и ако си наоколо.
Това нямаше как да не го зарадва. Изненада го да чуе, че тя наистина вярва, че той ще я опази, но и приятното чувство отново се появи в него. Не беше осъзнал до този момент, колко важно е за него да чуе, че тя вярва в него. Не да споделя неща и да я учи на език или да се бие, а че той ще я предпази и тя е в безопасност, ако той е там. Тази мисъл го накара да се ухили насреща й:
– Естествено, че не трябва да се притесняваш. Ти си моя и аз ще те пазя, амара. Винаги.
Лизи вдигна поглед към него. Доста смаян и може би малко развеселен поглед.
– Твоя?
– Да.
Веждите й подскочиха нагоре. Сякаш не беше очаквала потвърждение.
– И какво точно значи това?
– Значи, че си моя. – повтори й, но виждайки, че не й стана по-ясно, реши да поясни: – Ще те науча да се биеш, да говориш свободно езика и ще те пазя. Също така, като научиш езика още малко може да ти намерим друга работа. – не беше мислил над това, но сега изведнъж му се видя доста логично да й потърсят нещо, което ще й е приятно да прави и няма да я държи в горещата кухня. Навън беше достатъчно горещо и без да има запалени печки около нея: – Може да станеш продавачка в някоя от книжарниците.
– Това ще ми хареса много. – усмихна му се. После започна да чопли с нокът едно ръбче на атеша. – Значи искаш да се грижиш за мен? Като дете или малка сестра?
Това беше въпрос, на който Сам всъщност не беше сигурен как да отговори. Знаеше какво хората разбираха под семейство или поне какво беше общоприетото разбиране за това и как би трябвало да се гледа на дете или сестра. Само че дали искаше Елизабет да му е нещо такова? И какво изобщо значеше това? Да, искаше да се погрижи за нея. Щеше да е повече от доволен, ако успее да я убеди да напусне страшника и хана и да дойде с него. Реално нямаше да има нищо против да я заведе в имението в скалите и да я държи далече от очите и ушите на вещицата. Само че Лизи нямаше да е щастлива, ако не може поне малко да е независима. Сам беше видял как светна лицето й, когато получи първите си пари. Също така трябваше да е сляп, за да не види с какво усърдие ставаше и изпълняваше задълженията си, без значение дали е изморена или не. За нея беше важно да е свободна и той много добре можеше да разбере това. Затова и нямаше да я заведе в имението и щеше да се погрижи за нея в града. Само че не му харесваше идеята за дете или сестра. Това значеше, че един ден тя щеше да пожелае да отиде да живее с някой друг. Да се омъжи. Мисълта предизвика горчив вкус в устата му и болезнено присвиване в гърдите. Не му харесваше. Тя беше негова и никой нямаше да му я вземе.
– Не си ми сестра или дете. – изръмжа й: – Няма да те дам.
– Да ме дадеш? – повтори объркано Лизи.
– Да. – потвърди й и дори се поприведе малко над нея: – Моя си.
В първия момент тя премига срещу него, а руменината плъзна по цялото й лице. После на лицето й се появи най-щастливата усмивка, която беше виждал.
– Не съм ти сестра или дете. Или чанта. Или котка. – заяви доволно.
– Не. – Сам я изгледа объркано, а при споменаването на котката, за миг пред погледа му изникна малката черна топка косми, която беше прибрал снощи. Не, Елизабет определено не беше каквото и да е от това. Тя беше... повече. – Не си нищо от това. – след което отново се намръщи на доволното й изражение: – И как ти хрумна, че може да си чанта? Чантите... се пълнят с неща.
– О, тихо, преди да си го развалил! – каза му и го цапна леко по ръката.
Сам я изгледа объркано. Сега пък какво беше направил? Само че тя продължаваше да изглежда доволна, а руменината да оцветява страните й. Пое си дъх дълбоко и отново се разочарова от обонянието на тялото. Не подуши нищо. Но, тя поне беше доволна, затова просто я сбута леко, ухилвайки се насреща й.
– Нищо няма да развалям, амара. – заяви й, не че имаше и най-малка идея какво и как трябваше да развали, но за по-сигурно посочи към атеша в ръцете й: – Как върви?
Лизи направи гримаса.
– Никак. Знам какво трябва да стане... май. Просто не мога да се съсредоточа достатъчно. Някакъв съвет?
– Всъщност... да. – каза й, измервайки с поглед сенките под очите й и бледата й кожа, този път оглеждайки я внимателно, без да се разсейва от това как цвета на косата й довършва целия образ: – Можеш да се наспиш. И да ядеш нещо. – при това той се протегна назад, взе едната паница в ръка и отчупи отчупи парче от питката с другата, натопи го в гъстия сос и щом тя отвори уста да го пита какво прави, го напъха вътре.
Лизи му се намръщи, но започна да дъвче.
– Не съм на три.
– Знам, на шестнадесет си. – каза й, като в същото време набута следващата хапка в устата й.
Тя го изгледа криво, а накрая въздъхна примирено и мълчаливо продължи да дъвче. Сам я проследи внимателно с поглед как остави атеша от другата си страна и продължи да яде, а след няколко залъка и той взе собствената си порция от таблата. Продължиха да се хранят в мълчание, но Сам откри, че не е неприятно или неловко. Всъщност му харесваше да споделя нещо такова с нея. Не си беше давал сметка, но може би хората бяха прави, като казваха, че споделената храна е по-вкусна, а на него определено му беше вкусно. Искаше да продължи завинаги. Да знае, че Елизабет ще е тук, не само за обяд, но и за вечеря, а и закуска. Всеки ден. Все пак нали беше негова? Още не си го беше помислил и се намръщи леко. Прехвърли целия им разговор до тук, припомняйки си всяка дума и как погледа й светна, а лицето й се обагри в розово, когато й каза, че тя е негова, само че Лизи не се беше съгласила. Не беше и отрекла, но не беше казала, че иска да е негова. Това беше нещо, което Сам не можеше да остави просто така. Трябваше да научи и ако се окажеше, че тя не желае да бъде с него, щеше да открие как да промени мнението й, защото отказваше да я даде на друг или просто да я остави да изчезне от живота му. Тя беше единственото приятно и хубаво нещо в него. Затова изчака, докато тя приключи с храната си, взе купата и я постави обратно на таблата заедно с неговата, след което се извъртя леко към девойката, поглеждайки я напрегнато.
– Не ми каза искаш ли да си моя.
Устните й се извиха закачливо нагоре и Лизи се приведе леко към него.
– А ти? – попита го вместо отговор: – Искаш ли да принадлежиш на... някого?
Само от въпроса й и усети аромата на орлови нокти, който сякаш го задуши. Знаеше, че вещицата не е тук. Никога не би се появила на такова място, но Сам й принадлежеше. Но, ако съществуваше поне малка възможност да се освободи от Малора...
– Не. – отговори на Елизабет и се опита да изтика спомена за сладникавия аромат, съсредоточавайки се върху сините очи пред него: – Никога повече.
Шеговитата усмивка замря на лицето й. Лизи протегна колебливо ръка и леко стисна неговата.
– Никога повече? – попита го внимателно.
Сам стисна зъби. И да искаше, не можеше да й каже за Малора. А той наистина не искаше. Само от мисълта тя да научи за... всичко, нещо в него се сгърчваше. Все едно отново беше просто сянка без тяло и въздухът го изгаряше жив.
– Всичко е наред. – Лизи се премести по-близо до него. – Няма нужда да ми казваш сега.
Сам й кимна леко, като в същото време хвана ръката й в своята и я стисна. Не искаше да говори за това и й беше благодарен, че тя не настоя. Ако го беше направила... Сигурно щеше да намери начин да й каже, но само от мисълта да си отвори устата и усети тъп пулс зад очите си. Не беше болка, а само напомняне, че дори сериозното обмисляне на нарушението, не остава незабелязано за заклинанието. И все пак Сам щеше да й разкаже. Просто не сега, затова и реши да смени темата, поглеждайки към атеша:
– Не трябва да си играеш с атма, когато си преуморена, амара. Можеш да се нараниш.
– Трябва да се науча възможно най-бързо. – отвърна тя и облегна глава на рамото му. – Пък и ако не успея да запаля един глупав атеш, какво остава за всичко останало?
– Никой не се е научил за ден или два, амара. – каза й Сам и отмести един непослушен кичур от лицето и, като използва повода да се наведе към нея и отново да вдиша дълбоко. Този път носът му не го предаде съвсем и той долови лекият, свеж аромат на сапуна й. Тънка нотка, която се носеше във въздуха и нямаше нищо общо с тежката, сладникава миризма на вещицата. Вдиша още веднъж, усещайки как напрежението от тялото му започва да изчезва. Малора я нямаше. Тук беше само Лизи, която в момента гледаше намръщено към атеша. Споменът за театралния ритуал от по-рано го накара леко да се усмихне.
– Но, ако някой може да се научи само за няколко дни, то това със сигурност си ти.
Тя потисна прозявка и вместо това се усмихна уморено.
– Поне един от нас го вярва.
– Ще се справиш. – каза й отново, а тя само изхъмка в отговор, продължавайки да гледа към атеша, сякаш можеше с мисъл да го запали.
А може би можеше, въпреки че Сам не беше сигурен, че нейната магия работи без физически контакт до кръвта й. По-вероятно беше Лизи да се научи да протяга малки снопове, с които да контролира по-далечни обекти. Това му се виждаше логично, а и полезно, но първо тя трябваше да се научи на основите, а това нямаше да стане само с един сън. Още повече, ако страшникът продължаваше да я буди посреднощ, за да я води да се бие със засвоени.
Сам трябваше да измисли как да я обучи и да й обясни по-разбираемо магията, така че тя да я усети. Знаеше, че след това Елизабет щеше да може с няколко опита да овладява нови способности. Но без тази критична първа стъпка тренировките на сън щяха да са безсмислени. Само че първо трябваше да я накара да си почине и да възстанови силите си. Сведе поглед към нея, с идеята да й каже отново колко важно е да не се претоварва и че разсеяният ум е смъртоносен, но остана с поет дъх и отворена уста. Лизи вече спеше, облегната на рамото му, а част от черната й коса беше паднала върху лицето й. Той много внимателно я премести, а тя дори не мръдна.
Сам се приготви да остане останалия половин час до края на почивката на стълбите, но само след миг погледна към слънцето, което печеше право в тях. Той може и да беше свикнал с горещината и парещите му лъчи, но за нея това не беше добре. Трябваше да се погрижи Лизи да не слънчаса и да не изгори. С тези доводи на ум, внимателно се извъртя, след което прихвана девойката и се изправи заедно с нея, носейки я на ръце. Лизи измрънка нещо в съня си, но само намести глава на рамото му и продължи да спи. Сам, вече доста по-уверен, тръгна към конюшнята.