Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 16.1

Калахан я гледаше с отворена уста. Лизи не мислеше, че някой успява често да го остави безмълвен, но й беше малко трудно да се зарадва на постижението си, когато имаше усещането, че някаква невидима верига се е затегнала около тялото й.
Франк издаваше онзи нисък звук, който й напомняше за ръмжене. Явно не му харесваше идеята тя да работи за страшниците, а когато Лизи се пресегна да го погали, той всъщност я клъвна.
– Хей! – дръпна ръката към гърдите си възмутено. Може и да не й беше пуснал кръв, но пак болеше.
Не можа да го заплаши обаче, защото птицата изграчи шумно и отлетя през отворения прозорец. Почти в същия момент на вратата й се почука. Финиан се отърси от шока си и попита на хайрански:
– Кой е?
– Аз. – чу се приглушеният от вратата глас на Сам.
Елизабет побърза да изтрие каквото беше останало от сълзите й и да намести шала на главата си. Страшникът я изгледа критично, карайки я да се засрами отново, и открехна съвсем леко вратата.
– Какво искаш?
Ако това беше опитът му да бъде дружелюбен и любезен, Лизи не искаше да знае как звучи, като се държи враждебно.
– Лизи е нужна в кухнята. – обясни му съвсем спокойно Сам. – Аша я чака.
– Предай й, че Елизабет няма да работи повече. – каза Финиан. – Ще мина да говоря с нея по-късно, за да й обясня.
– Няма да й предава нищо подобно! – възкликна момичето и измарширува до страшника. – Как така няма да работя повече?
Той даже я погледна объркано.
– Вече работиш за нас.
– „Вас" още ви няма тук. Има те само теб и нямаш достатъчно пари, за да ми плащаш!
– Нали плащам за стаята и за храната?
– Плащаш ли? – сложи ръце на кръста си тя. – Сигурен ли си, че изобщо имаш работа все още? Нямаше те две седмици! – той й се намръщи и отвори уста да спори с нея, но тя размаха пръст: – Не! Приятелите ти още не са дошли. Не се знае колко време ще сме тук и какво ще се случи, дали няма да те ранят отново или...
Финиан я сграбчи за китката и стисна достатъчно силно, че да я накара да примижи от болка.
– Говорихме за това вече, Елизабет. Не е добре да се забъркваш с цивилни, още повече, когато Аша и Насифа са роднини на страшник.
– В името на Боговете, Калахан, аз чистя загорелите тави! Не съм тръгнала да им правя нищо!
В същото време вратата на стаята се отвори рязко и преди Елизабет да е разбрала какво се случва, Сам пристъпи вътре, хвана на свой ред страшника за китката и стисна. Стисна достатъчно силно, че пръстите му да се разтворят сами и да я освободят.
– Сграбчи я още веднъж така и ще ти счупя ръката.
В гласът му имаше толкова едва сдържан гняв, че по гръбнака й полазиха тръпки. Лицето на Финиан се изкриви от болка, но въпреки това не извърна поглед от Сам.
– Не се меси. – изскърца му със зъби. – Правя го и за твое добро.
– А аз ти казах да не я докосваш, ако ти харесва да имаш две ръце.
По пръстите на другата ръка на страшника пробягаха искри, преди да ги свие в юмрук. Това беше и момента, в който Елизабет най-накрая се отърси от вцепенението си и се мушна между двамата. Финиан винаги говореше колко е важно да се защитават цивилните, но тя предпочиташе да не разбира дали все пак не би нападнал един от тях, когато е заплашван.
– Сам, всичко е наред. – каза бързо. – Той само ме беше хванал, дори не стискаше силно. Пусни го.
– Ръката ти е зачервена. – изтъкна й Сам. За момент изглеждаше сякаш наистина просто ще скърши китката му, но в крайна сметка го пусна, изръмжавайки: – Предупреден си.
– В името на Боговете, Сам! – намръщи му се и го побутна към вратата. – Хайде, излизай! Да отиваме при Аша!
– Въобще не сме приключили, Елизабет. – каза й Финиан, а конярят пак изръмжа.
На нея й идваше да убие и двамата.
– За момента сме! – каза му. – Няма да спра да работя, Калахан! Обещах ти да дойда с теб доброволно, но Ертар ми е свидетел, ако се опиташ да ме спреш, няма да ми видиш очите отново!
Сам му се ухили злобно, преди да й позволи да го избута в коридора и тя да затвори вратата на стаята в лицето на Финиан. Знаеше, че по-късно щеше да й излезе през носа, но му беше бясна. Беше бясна и на Казра и за негово съжаление – той беше единственият тук, на когото можеше да повика.
– Първо далшира, а сега и страшник! – изсъска му, докато слизаше с тежки стъпки по стълбите. – Не можеш просто така да заплашваш всеки, когото не харесваш!
– Мога. – отговори й и я погледна: – Няма да позволя да те тормозят, амара.
– Никой не ме тормози! – каза му.
Спря по средата на стълбището с идеята да му повика хубаво, само че Сам се усети чак на следващото стъпало и се обърна към нея, така че сега бяха почти лице в лице. Сърцето й направи някакъв шантав подскок под напрегнатите му черни очи и изведнъж й се прииска да се скрие някъде. Или да го прегърне отново. Едно от двете със сигурност.
Облиза устни и се опита да се върне на темата и да си възвърне поне някаква част от раздразнението, за да спре да мисли колко близо е той и как й се иска най-накрая да приглади кичура черна коса, който стърчеше нагоре цял ден.
– Калахан непрекъснато ме хваща за ръката и ме води насам-натам, Сам. – каза му. – Просто така си прави. Не е нищо сериозно и определено не е повод да се ядосваш или да го заплашваш.
– Ръката ти ще посинее. – информира я. – Това не е нормално, амара, и няма да го допусна.
Тя скри ръката зад гърба си и му се усмихна криво.
– Той просто се ядоса малко повече, това е всичко. Аз също имам вина – предизвиках го, когато можех да се опитам да се разберем по-дипломатично.
– Това не е нормално, Елизабет. – повтори Сам и я изгледа строго: – Не го оправдавай.
– Не го оправдавам, а ти казвам как стоят нещата. – каза и отвърна на строгия му поглед: – А ти престани да се зъбиш на хората така. Цял ден се опитвам да те спра да не умреш заради голямата си уста!
– Опитвала си се да ме пазиш? – попита я объркано, малко преди върху намръщеното му лице да се появи намек за усмивка.
– Естествено, че се опитвам да те пазя! Ти не се сещаш да го правиш сам! – сега вече направо й се ухили, а горкото й сърце се препъна някъде и се сети да започне да бие отново няколко секунди по-късно. – Изобщо не ми се усмихвай! Някой ден ще те убият!
С намръщено изражение тя мина покрай него и продължи гневното си слизане надолу по стълбите. Сам я настигна след няколко стъпала, препречи й пътя и продължавайки да я гледа усмихнато, я попита:
– Ще ти липсвам ли?
– Моля?
– Ако ме убият, ще ти липсвам ли?
Лизи го изгледа косо:
– В момента или по принцип?
Той се замисли за миг и отговори:
– По принцип.
– Тогава – да. – каза му.
Елизабет се дръпна към стената, за да позволи на една двойка да се размине с тях, и когато Сам направи същото, тя побърза да се шмугне покрай него след тях и да тръгне към кухнята. Но той отново я настигна и този път се залепи за гърба й.
– А ще плачеш ли за мен, амара?
Лизи го погледна през рамо, чудейки се дали да отговори. В Рива никоя жена не би признала на мъж, който не е от семейството й, че ще й липсва – камо ли нещо такова. Просто не се правеше. Щяха да я набедят за кокетка и да започнат да странят от нея.
Добре, че вече не живееше там.
– Да. – отвърна. – Ще плача много, много дълго време.
– Тогава няма да позволя да ме убият. – заключи весело конярят.
Това трябваше да е едно от по-странните обещания, които Сам й беше давал, а по-лошото беше, че дори не просто звучеше уверен, а все едно й споделяше някакъв неоспорим факт. Елизабет спря в тясното коридорче пред кухнята и вдигна лице нагоре. Той продължаваше да се усмихва доволно.
– Сам, знам, че си силен, но това не те прави непобедим. – каза му строго. – Далширът може просто да нареди да те затворят или по-лошо, а страшниците имат магия. Трябва да внимаваш с кого и как говориш, разбираш ли?
– Спокойно, амара. – продължи да й се усмихва Сам: – Никой от тях няма да ме спре да съм около теб.
– Сериозна съм, Сам. – намръщи му се. – Искам да помислиш, преди да кажеш или направиш нещо.
– Но аз мисля, амара. Ако не го правех, досега и двамата щяха да са мъртви.
– Невъзможен си! – разпери ръце раздразнено Елизабет и влезе в кухнята.