Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 25.2

Бурята продължи още близо час, като постепенно отслабваше. Когато най-накрая приключи, лъчите на слънцето си проправиха път през цепнатините на вратата и залостените кепенци, позволявайки съвсем ясно да се види всичката мръсотия на дъното на езерото, в което се беше превърнал първият етаж. Облекчението сред гостите беше осезаемо. Единствено Насифа и Аша не изглеждах доволни, колкото всички останали, но пък и на тях двете се полагаше удоволствието да почистят. Елизабет, макар и все още уморена и някак изтръпнала, също се изправи, за да им помогне за един последен път.
Когато Аша отвори вратите, всички излязоха на двора, за да видят какви са пораженията. Странноприемницата и всички сгради наоколо бяха оглозгани от ветровете, като част от первазa на покрива на хана се беше отчупил и сега стоеше като подводен камък насред стичащата се към ниското вода. Счупени прозорци, изкривени атеши, разбити саксии, преобърнати предмети, мъртви животни – всичко това плуваше, понесено от течението надолу към морето.
Съвсем скоро и някаква част от водата, която беше нахлула в хана, се оттече. Тогава Аша, Насифа и Лизи хванаха по една метла и се заеха да изметат останалата мръсотия навън. Чарли само ги изгледа и започна да изнася прогизналите възглавници в двора.
Вече наближаваше обяд, когато спряха за кратка почивка. Въздухът беше тежък и лепкав от влагата и Елизабет, приседнала на стъпалото пред кухнята, си вееше с бикокета. Чудеше се как да каже на Аша, че напуска. Изобщо не й се искаше, но осъзнаваше, че говори емоционалната, уплашена част от нея, която не искаше да си тръгне от единственият дом, който е имала след Рива. Логичната обаче й напомняше, че така или иначе не е планирала да остава тук. Съвсем скоро щеше да влезе в храма, а след това, според първоначалният й план, да замине за Фриниа, така че нямаше голямо значение дали подранява със седмица.
Потърси с поглед жената и тогава го видя. Калахан влезе в двора и с най-ядосаната гримаса, която го бе виждала да носи, замарширува към нея.
Сърцето на Елизабет се беше свило. Момичето знаеше на какво е способен страшникът с огнената си магия и че също така няма проблем да я използва срещу нечисти, но въпреки това си наложи да остане на стъпалото, веейки си с шапката с отегчено изражение.
– А пък аз се надявах вятъра да те е отвял. – каза му.
– Как излезе, Елизабет? – попита я отсечено Финиан, натъртвайки на всяка дума.
– Звучиш, сякаш не се радваш да ме видиш. – нацупи му се театрално.
– Не се. – отсече, преди да повтори въпроса си: – Как излезе от стаята? Кой те пусна?
Лизи повдигна рамене.
– Кой знае? Може да съм минала през стената като фантом.
Той я изгледа стъписано, сякаш не може да повярва какво му е казала, а след като това се случи, дълбока бръчка проряза челото му.
– Ще се погрижа да не го правиш повече. – каза й и й заповяда: – Ставай и тръгвай.
Момичето погледна страшника право в очите. Ускореният й пулс започна да отеква в ушите й. Усещаше как вената на шията й започва да подскача в ритъма му.
Повдигна брадичка и простичко каза:
– Не.
– Не беше покана, Елизабет. – отговори й хладно страшника и посегна към нея, хващайки я за ръката: – Тръгвай.
Пръстите му се впиха в кожата й и той започна да я тегли нагоре. Момичето се изправи, но щом стъпи стабилно, се отскубна от него и бързо постави няколко крачки разстояние между тях.
– Казах ти "не", Калахан. – заяви му твърдо. – Приключих с теб.
– Ще приключиш с мен, когато аз кажа.
Заканата в гласа му се отрази и на лицето му и страшникът отново тръгна към нея. Елизабет инстинктивно се опита да привлече магия в пръстите си, за да се защити, но беше напразно – не можеше да усети и капка атма. Толкова време се беше молила да я няма и естествено тя щеше да изчезне, когато й беше нужна.
Но не беше съвсем беззащитна. Сам й беше оставил подарък. Ножът, който й даде снощи, висеше на колан около кръста й, скрит под туниката. Лизи тъкмо посягаше към него, когато Чарли просто изникна до и мъничко пред нея. Калахан спря, пробождайки мошеника с поглед.
– Би трябвало да знаеш как звучи отказ, предвид, че си... ами, ти. – каза му Флетчър. Думите му може и да бяха шеговити, но тонът му беше напълно сериозен. – Но, предвид, че си ти, може би ти трябват пояснения, така че слушай внимателно. Малката няма да ходи никъде с теб, така че чупката.
– Не се меси, това е между мен и нея. – отсече страшника, като в същото време отпусна ръка до тялото си, а по пръстите му пробягаха огнени езици в недвусмислена заплаха: – Елизабет. Тръгвай.
Магията му я плашеше. Всеки път до сега бе склонявала да направи каквото той поиска от нея, само и само да не позволи някой да пострада от нея и от нрава му. Вече не.
Пък и положителното на това всичките ти приятели да са убийци? Знаеха как да се пазят.
– Няма да ходя никъде с теб. – каза на страшника.
– Помисли си много хубаво какво ще правиш. – предупреди я.
Искрите се издължиха и оформиха камшика в ръката му. Елизабет не можеше да откъсне очи от огъня, който се увиваше като любим питомец около ботушите му, чакайки послушно командата да атакува.
– Чарли... – започна, но мошеникът я прекъсна.
– Не. – това я накара да вдигне учудено глава към него. Той не изпускаше страшникът от поглед, но на устните му имаше малка усмивка, когато й каза: – Знам какво ще кажеш. Забрави. Няма да се прибера, нито пък ще ида да се разхождам из локвите.
Елизабет не искаше Флетчър да пострада, но благодарността, която изпълни сърцето й, почти я накара да се просълзи. Колко глупаво беше да се страхува от обикновен мъж, когато се беше изправяла срещу доста по-големи опасности. Но обладаните не бяха отговорни за действията си. Фантомите в тях реагираха инстинктивно. А страшникът... Докато гледаше заплашителната му стойка, Лизи осъзна, че и той не се различава много от тях. Действаше спрямо онова, в което вярваше, отказвайки да приеме различна истина. Момичето не знаеше какво би се случило, ако останеше сама с Калахан отново, но сега поне нямаше да й се наложи да открие.
Изправи рамене и повдигна брадичка.
– Тръгвам си, Калахан. – каза. – Отивам някъде, където никой няма да ме заключи повече, и никой, най-вече ти, няма да ме спре.
По лицето на Финиан се изписа колебание. Не беше очаквал този отговор и в Елизабет започна да надига глава надеждата, че някъде дълбоко, много дълбоко в него се крие свестен човек, който не би я наранил. После обаче бръчката отново проряза челото му.
– Идваш с мен. – заяви й Финиан.
Камшикът до него оживя с припукване на цепеница в камина, стрелкайки се към нея. Мисълта, че трябва да се дръпне от пътя му, успя само да премине през ума й, когато ръката на Чарли изведнъж се протегна, улавяйки огненият бич на милиметри от лицето й. Уви го няколко пъти около напълно незащитената си ръка, прикова зяпналият невярващо Калахан с погледа си и дръпна. Страшникът се пльосна по лице в мократа мръсотия на двора.
Флетчър започна да навива лениво камшика. Същият, който Финиан би трябвало да е спрял да захранва с атма в мига, в който го изпусна. С нехайна крачка пристъпи до младежа.
– Приключи ли с перченето? – попита го. – Помисли хубаво. Не мисля, че ще ти понесе, ако аз започна да се фукам.
Калахан се надигна от калта, плюейки вода с почервеняло лице, а в ръката му бързо се оформи огнено кълбо, която този път полетя право към главата на мошеника. Чарли го хвана със същият ентусиазъм все едно дете му беше подало топка. Подхвърли го и го улови с показалец, завъртайки го на върха на пръста си. Устата му се разтегна в прекалено ведра усмивка и изведнъж кълбото полетя обратно към страшника, избухвайки с тихо "пуф" в облаче дим пред лицето му.
Страшника се закашля неистово, а през цялото време, което му беше нужно да се успокои, мошеникът седеше пред него и продължаваше да му се усмихва. Финиан отвори едно насълзено и кървясало око и с дрезгав от кашлицата глас попита, потрепервайки:
– Какво си ти?
– Не можа ли да измислиш по-клиширан въпрос? – въздъхна разочаровано Чарли.
Елизабет явно също не беше особено оригинална, защото и тя си задаваше същия. Магията беше безвредна за собственика си, но нараняваше всички останали. Никой не би трябвало да е способен просто така да си присвои чуждо заклинание, какво ли оставаше да го манипулира както си поиска.
Възрастната жена на пазара го бе нарекла Устат. Дали имаше нещо общо?
Флетчър я погледна през рамо.
– Лин? Искаш ли да тръгваме? Мисля, че приключи с чистенето за днес.
Стори й се, че в гласа му чу несигурност. Дали не се тревожеше, че сега тя ще се бои от него?
– Искам. – каза му и тръгна към него.
Междувременно Финиан се беше изправил на едно коляно и почти беше извадил сабята си, когато чу гласа на Хирса:
– Лин, някакъв проблем ли има?
Когато погледна натам, далширът тъкмо се появяваше иззад ъгъла, следвайки гвардееца на няма и крачка.
Калахан замръзна на място, щом видя благородника. Облечен в доста обикновени дрехи, мъжът определено не правеше чак такова впечатление, че да си заслужи опулената физиономия на страшника. Нито пък той, кален, мокър и мръсен, би трябвало да предизвика такова учудване върху лицето на далшира.
– Принц Финиан? – гласът му се извиси невярващо. – Какво правите тук?
Принц?
Финиан?
Принц?!
– Вече не съм принц, Ваше Височество. Отказах се от правата си. – успя да смрънка Финиан и дори да се изправи. Припряно направи опит да изтръска с ръце водата от себе си, като много съсредоточено не поглеждаше към далшира.
Какво Височество? Какво, нечистите да го вземат, се случваше тук? Как така изведнъж всички се оказваха благородници?!
– Ако и вие със Сам се окажете принцове – аз напускам! – просъска на Чарли.
– И все пак. – продължи далширът, приближавайки се до тях. – Как се озовахте тук?
– Преследва малката от Рива насам. – обади се Чарли съвсем недоброжелателно. – Той е страшник, а тя е Сянка. Разбирате накъде бия. Днес я беше заключил в стаята й по време на бурята.
Чертите на далширът се изостриха и Флетчър добави с добронамерен тон:
– Влачи я да чисти обладани и я оставя да отнася боя. Без да й разрешава да ползва оръжия.
– Тя има оръжие. Има магия и я използва. – погледа, който Финиан отправи на мошеника, обещаваше страдание в скоро време: – И не се бъркай в неща, които не разбираш.
– Не може да очакваш да се бие само с атма. Луд ли си? – възмутения глас на Хирса прекъсна какъвто и отговор да се канеше да даде Чарли.
– Това е между мен и нея. Не засяга нито него, нито теб. – отсече страшника.
– Но засяга мен. – каза Фараз. – Елизабет Шей работи за мен и ми е необходима невредима.
Лизи май беше достигнала прагът си, защото окото й дори не трепна. Естествено, че принцът на Хайрани знаеше истинското й име. Калахан, от своя страна, отваряше и затваряше уста като риба на сухо, преди да прикове момичето с обвинителен поглед. Тя повдигна рамене.
– Мислех си, че документите ми са перфектни. – промърмори покрусено Чарли. Когато всички само се вторачиха в него, той се прокашля и каза: – Ние тъкмо мислехме да си тръгваме, но Негово Височество буквално се препъваше да ни спре. Дали ще може да го позабавлявате за известно време, докато се отдалечим?
– Ще се погрижим. – съгласи се Хирса и стрелкайки Елизабет с поглед, добави: – Флетчър, след като се установите, ми прати известие къде мога да ви намеря.
– Ще бъде тук в хана. – натърти Финиан и пристъпи към девойката: – Защото никъде няма да ходи с никой, освен с мен.
– Посмей да ме докоснеш. – озъби му се Елизабет.
– Не се тревожете, Шей-азари. – каза дашлирът благо. – Той е наясно, че не трябва да бъде тук и ако някак си – съвсем случайно, разбира се – излезе информация, че принцът на чужда държава се е вмъкнал без разрешение и тайно в Хайрани, по всяка вероятност ще бъде убит на място.
След тази заплаха никой не знаеше какво да каже. Никой, освен Сам, чието цвърчене подозрително напомни за смях.
Хирса я изгледа озадачено от главата до петите. Естествено, вниманието му нямаше как да не бъде привлечено от издатината в джоба й и от дългата опашка, която висеше от там.
– Лин? – на Лизи й се стори, че не е много сигурен как да продължи и тя мислено се молеше просто да не го направи: – Ъм... Джирд ли имаш в джоба си?
Момичето го погледна право в очите.
– Да. – отвърна. И отгоре на всичкото мишок с убиец в него беше най-нормалното нещо около нея в момента. – Нося джирди в джобовете си.
– Аха... – провлачи горкият гвардеец. Облиза устни, прокашля се и най-накрая просто извърна поглед настрани.
– Добре!– обяви Чарли. Тупна Финиан по рамото, сякаш бяха стари приятели, намигна му и хвана Лизи под ръка: – Ние тръгваме!
И с това я затегли през двора, без да й даде време да се сбогува официално с далшира. Момичето погледна през рамо само веднъж. Хирса препречваше пътя на страшника, в чиито очи тлееше огън. Ако някога се срещнеха отново, щеше да я накара да си плати.
Ако някога се срещнеха отново, Елизабет щеше да е готова.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay